— По-близо — каза човекът.
Жулиен пристъпи още, като простря напред ръка, сякаш търсеше да се облегне на нещо.
— Името ви?
— Жулиен Сорел.
— Много закъсняхте — каза му той, впил отново страшното си око в него.
Жулиен не можа да понесе този поглед; изпружил напред ръка, сякаш да се хване за нещо, той се просна в целия си ръст върху пода.
Човекът позвъни. Жулиен беше загубил само способността да вижда и да се движи; той чу приближаващите се стъпки.
Повдигнаха го, поставиха го на малкото кресло от небоядисано дърво. Той чу как страшният човек каза на вратаря:
— Очевидно той страда от епилепсия, само това липсваше.
Когато Жулиен най-сетне можа да отвори очи, човекът с червеното лице продължаваше пак да пише; вратарят беше изчезнал. „Трябва да намеря в себе си смелост — каза си нашият герой — и главно да скрия това, което чувствувам (сърцето му примираше от болка); ако ми се случи нещо, бог знае какво ще помислят за мен.“ Най-сетне човекът престана да пише и изгледа криво Жулиен.
— В състояние ли сте да ми отговаряте?
— Да, господине — каза Жулиен с отпаднал глас.
— Е, хубаво тогава.
Черният човек се приповдигна, отвори със скърцане чекмеджето на чамовата си маса и затършува нетърпеливо в него някакво писмо. Най-сетне го намери, седна бавно и се вторачи в Жулиен отново с такъв поглед, като че искаше да му изтръгне последния остатък от живота.
— Вие сте ми препоръчан от господин Шелан; той е най-добрият свещеник в епархията, човек добродетелен, какъвто рядко има, и мой приятел от тридесет години.
— Ах, значи, аз имам честта да говоря с господин Пирар — промълви Жулиен с примрял глас.
— Изглежда — отвърна троснато директорът на семинарията и го изгледа сърдито.
Мъничките му очички засвяткаха още по-силно, ъгълчетата на устните му затрепкаха неволно. Той приличаше на тигър, който предвкусва удоволствието от разкъсването на жертвата си.
— Писмото на Шелан е късо — каза той, като да говореше на себе си. — Itelligenti pauca19; в наше време трябва да се пише колкото се може по-кратко.
Той прочете на глас:
„Провождам Ви Жулиен Сорел от моята енория, когото съм кръстил преди около двадесет години; син на богат дърводелец, който не му дава нищо, Жулиен ще бъде бележит работник на господнето лозе. Памет и схватливост не му липсват, има и разум. Но дълготрайно ли ще е неговото призвание? Искрено ли е то?“
— Искрено! — повтори абат Пирар учудено, като изгледа Жулиен; но погледът на абата сега не беше до такава степен лишен от човеколюбив. — Искрено! — повтори той, като сниши глас, и зачете по-нататък:
„Аз ви моля да дадете на Жулиен стипендия; той ще я заслужи, като положи необходимите изпити. Аз съм го обучавал малко по богословие, онова някогашно и добро богословие на Бссюе, Арно и Фльори. Ако момъкът не ви допада, пратете ми го обратно назад; директорът на приюта за бедни, когото добре познавате, му предлага осемстотин франка, за да стане възпитател на децата му. Съвестта ми е спокойна, слава богу. Почвам да привиквам към сполетелия ме страшен удар. Vale et me ama.“20
Абат Пирар се позапъна, когато дойде до подписа, и с въздишка изговори думата Шелан.
— Той е спокоен — каза абат Пирар, — и наистина неговата добродетелност заслужава тази награда; дано Бог я даде и на мен, когато дойде моят час!
Той погледна към небето и се прекръсти. Видял кръстния знак, Жулиен почувствува, че почва да му преминава дълбокият ужас, който, откакто влезе в тоя дом, бе го смразил.
— Аз имам тук триста двадесет и един човека, очакващи да получат свещенически сан — каза най-сетне абат Пирар със строг, но не зъл глас. — Само седем-осем от тях са препоръчани от такива хора като абат Шелан; така че между триста двадесет и един човека вие ще бъдете деветият. Но моето покровителство не e нито благоволение, нито слабост, то е удвоена грижа и строгост против пороците. Идете да заключите тази врата.
Жулиен тръгна с усилие и сполучи да се задържи на крака. До входната врата той зърна едно прозорче, което гледаше към полето. Той погледна дърветата и техният вид го поуспокои, като да беше видял стари приятели.
— Loquerisne linguam latinam? (Говорите ли латински?) — го запита абат Пирар, когато той се върна.
— Ita, pater optime (Да, преподобни отче) — отговори Жулиен, като се посъвзе. То се знае, никой човек на света не му се струваше по-малко преподобен от господин Пирар през този половин час.
Разговорът продължи на латински. Изразът в очите на абата постепенно се смекчи; Жулиен си възвърна донейде самообладанието. „Колко съм слаб — помисли си той, — щом може да ми подействува това привидно благочестие. Този човек ще да е чисто и просто мошеник като господин Маслон“ — и Жулиен се зарадва в душата си, задето е скрил почти всичките си пари в ботушите.