Когато стигнаха в № 103 (беше малка стаица от осем квадратни стъпки в последния етаж на сградата), Жулиен забеляза, че тя гледа към крепостните стени, а отвъд тях се разстилаше красива равнина, която Ду отделя от града.
„Каква прекрасна гледка!“ — възкликна Жулиен. Но макар да си каза това, той не разбираше добре какво изразяваха тези думи. Необикновено силните чувства, които беше изпитал за толкова късо време, откакто дойде в Безансон, бяха изчерпали напълно силите му. Той седна до прозореца върху единствения дървен стол, който имаше в килията, и се унесе тутакси в дълбок сън. Той съвсем не чу камбаната за вечеря, нито камбаната за вечернята; бяха забравили за него.
Когато първите лъчи на слънцето го събудиха на другата заран, той се видя легнал върху пода.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ЧОВЕШКИЯТ РОД ИЛИ ТОВА, КОЕТО ЛИПСВА НА БОГАТИЯ
Аз съм сам на земята, никой не помисля за мене. Всички, които виждам как се стремят да се възмогнат, се отличават с безсрамие и коравосърдечие, а това аз не чувствувам в себе си. Те ме мразят заради моята отстъпчива доброта. Ах, аз скоро ще умра било от глад, било от мъка, че хората са толкова жестоки.
Той набързо изчетка дрехите си и слезе, беше закъснял. Един надзирател му се скара строго; вместо да се оправдае, Жулиен скръсти ръце на гърдите си:
— Peccavi, pater optime (Сгреших, признавам си вината, отче) — каза той със съкрушен глас.
Това начало има голям успех. Ония от семинаристите, които бяха по-хитри, видяха, че имат работа не с някой неопитен новак. Удари междучасие, Жулиен бе заобиколен с любопитство от всички. Но от негова страна срещнаха само сдържаност и мълчание. Следвайки правилата, които си беше изработил, той гледаше на своите триста двадесет и един другари като на врагове; най-опасният от всички беше според него абат Пирар.
След няколко дни Жулиен трябваше да си избира изповедник; дадоха му списък.
„Ех, господи боже мой, за кого ме вземат те — каза си той. — Мислят, че не се сещам ли?“ — И той избра абат Пирар.
И на ум не му дохождаше, че тази крачка бе решителна за него. Едно дребничко, съвсем младо семинаристче, родом от Вериер, което още от първия ден се обяви за негов приятел, му откри, че ако беше избрал господин Кастанед, помощник-директора на семинарията, щеше да постъпи може би по-благоразумно.
— Абат Кастанед е враг на господин Пирар, когото подозират в янсенизъм — додаде дребното семинаристче, наведено над ухото му.
Всички първи стъпки на нашия герой, който се смяташе за много предпазлив, се оказаха, както и изборът на изповедник, необмислени. Заблуден от самомнителността, присъща на всички хора с въображение, той вземаше намеренията си за станали неща и се мислеше за ненадминат лицемер. В своето заслепение той отиваше дотам, че се укоряваше за успехите си в това изкуство на безсилието.
„Уви! Това е единственото ми оръжие! В друго време — разсъждаваше той — бих си печелил хляба с дела, които биха говорили сами за себе си пред лицето на врага.“
Доволен от поведението си, Жулиен се оглеждаше наоколо; всичко тук му се стори, че свидетелствува с вида си за най-чиста добродетел.
Осем или десет семинаристи бяха окръжени с ореола на светостта и имаха видения като света Тереза и свети Франциск, когато той е получил стигмати на планината Верна в Апенините. Но това беше велика тайна и техните приятели я криеха. А клетите младежи с виденията почти не излизаха от лазарета. У около стотина други крепката вяра се съчетаваше с неуморно прилежание. Те се трудеха толкова, че се поболяваха, без да научат нищо особено. Двама-трима се отличаваха с истинска дарба и между другите един на име Шазел; но Жулиен странеше от тях, а и те — от него.
Останалите от триста двадесет и един семинаристи бяха обикновени простаци, не много сигурни, че разбират латинските думи, които повтаряха от сутрин до вечер. Почти всички бяха селски синове и предпочитаха да изкарват залъка си, като зазубрят някоя и друга латинска дума, отколкото като копаят земята. Въз основа на тия наблюдения Жулиен още от първите дни се зарече да постигне бързо успех. „Във всяка служба са необходими умни хора, защото работата трябва да се върши навсякъде — казваше си той. — При Наполеон щях да бъда сержант; между тия бъдещи свещеници ще стана главен викарий.
Всички тия сиромаси — добави той, — работници още от деца, са живели, додето дойдат тук, с извара и черен хляб. Месо са виждали в колибите си само пет-шест пъти в годината. Както римските войници, които смятали войната време за почивка, тия груби селяни са омаяни от сладостите на семинарията.“