В техния мрачен поглед Жулиен не прочиташе никога нищо освен задоволена физическа нужда след обеда и предвкусване на физическа наслада преди ядене. Такива бяха хората, сред които той трябваше да изпъкне; ала Жулиен не знаеше, па и никой не искаше да му каже, че да бъдеш пръв по догматика, църковна история и по разните други предмети, които се учат в семинарията, е в техните очи само блестящ порок. От времето на Волтер, от времето на управлението с две камари, което всъщност е недоверие и лично съждение и насажда у народите лошата привичка да не се доверяват, френската черква, изглежда, проумя, че истинските й врагове са книгите. Смирението на сърцето в нейните очи е всичко. Преуспяването в науките, дори свещените науки, е за нея подозрително, и с право. Кой ще попречи на просветения човек да премине на неприятелска страна като Сийес или Грегоар? Разтърсена, църквата се залавя за папата като за единствен спасителен изход. Едничък папата може да пресече личното съждение и с благочестивото великолепие на придворните си церемонии да направи някакво впечатление върху отегчения и болен ум ла светските хора.
Жулиен, проникнал само наполовина в тия многообразни истини, старателно опровергавани от всичко, което се говореше в семинарията, изпадна в дълбока тъга. Той се занимаваше усилено и успя бързо да научи много неща, които бяха твърде полезни за един свещеник, но твърде лъжливи според него, и в които той не влагаше никакъв интерес. Той мислеше, че няма какво друго да прави.
„Мигар ме забравиха всички на земята?“ — мислеше той. Той не знаеше, че господин Пирар беше получил и хвърлил в огъня няколко писма, носещи щемпела на Дижон, в които, въпреки похватите на високоблагопристойния слог, прозираше най-пламенна страст. Големи угризения, изглежда, подавяха тази любов. „Толкова по-добре — помисли си абат Пирар, — поне този момък е обичал една благочестива жена.“
Един ден абат Пирар разтвори едно писмо, което изглеждаше полузаличено от сълзи: това беше прощаване с Жулиен навеки. „Най-сетне — пишеше в писмото — небето се смили над мен и ме научи да мразя не виновника за моите прегрешения, той ще ми бъде винаги най-скъпото в света, но самото прегрешение. Жертвата е принесена, приятелю мой. Не без сълзи, както виждате. Мисълта за спасението на тези същества, на които принадлежа и които вие толкова обичахте, надви у мен. Справедливият, но страшен Бог сега няма вече да си отмъщава над тях за греховете на майка им. Сбогом, Жулиен, бъдете справедлив към хората.“
Краят на писмото бе почти невъзможно да се прочете. Посочваше се адресът в Дижон, макар да се изразяваше надежда, че Жулиен няма да отговори никога или ако отговори, ще си послужи с думи, които една върнала се към добродетелта жена би могла да чуе, без да се черви.
Тъгата на Жулиен, подсилена от оскъдната храна, с която снабдяваше семинарията доставчикът на обедите за осемдесет и три сантима, започна да се отразява върху здравето му, когато една заран Фуке изведнъж се появи в стаята му.
— Най-сетне можах да вляза. Пет пъти, не ти го казвам, за да те укоря, дохождам в Безансон да се видя с тебе. И всеки път намирам вратата затворена. Турих един човек да караули пред вратата на семинарията; защо ти, дявол да го вземе, не излизаш никога?
— Аз си наложих това изпитание.
— Ти си се променил много според мен. Най-сетне те виждам пак. Две звънки монети от по пет франка ей сега ме просветлиха: голям глупак съм бил, дето не съм ги дал още при първото си идване.
Разговорът между двамата приятели нямаше край. Жулиен побледня, когато Фуке му каза:
— Да не забравя. Знаеш ли ти, че майката на твоите ученици е изпаднала в страшна набожност?
И с онзи непринуден тон, който ранява толкова дълбоко обзетата от страст душа, че без да подозира, преобръща всичко най-скъпо за нея, той почна да разказва:
— Да, приятелю мой, в най-пламенна набожност. Разправят, че ходила на поклонение. Но за вечен срам на господин Маслон, който шпионираше толкова дълго нещастния господин Шелан, госпожа дьо Ренал не поискала да има работа с него. Тя ходила да се изповядва в Дижон или в Безансон.
— Тя дохожда, значи, в Безансон? — запита Жулиен и руменина заля челото му.
— Доста често — отговори Фуке, като го изгледа въпросително.
— Имаш ли броеве от „Конститусионел“ в себе си?
— Какво казваш? — запита Фуке.
— Питам те имаш ли броеве от „Конститусионел“ — подзе Жулиен невъзмутимо. — Те се продават тук по тридесет су броят.
— Как? Дори в семинарията либерали! — извика Фуке. — Нещастна Францийо! — додаде той, като подражаваше лицемерния глас и сладникавия тон на абат Маслон.