Това свиждане би произвело дълбоко впечатление на нашия герой, ако още на другия ден една думичка, подхвърлена от дребничкия семинарист от Вериер, който му се струваше глупаво момче, не го наведе на важно откритие. Откакто Жулиен влезе в семинарията, поведението му беше редица от погрешни стъпки. Той горчиво се надсмя сега над себе си.
Наистина всяка важна постъпка в живота му бе умело провеждана; но той не се грижеше за подробностите, а семинарските хитреци гледаха само подробностите. Затова между другарите си той минаваше вече за волнодумец. Множество дребни простъпки го бяха издали.
В техните очи той беше се провинил в страшен грях: мислеше, съдеше със своя ум, вместо да следва сляпо авторитета и примера. Абат Пирар не му помагаше решително в нищо; той дори не заговори с него нито веднъж извън изповеднята, където слушаше повече, отколкото говореше. Всичко би било съвсем иначе, ако Жулиен беше избрал абат Кастанед.
От минутата, когато разбра безразсъдството си, Жулиен престана да се отегчава. Нужно му бе да узнае колко далеч е оставил да отиде злото и за тази цел поотстъпи от високомерното и упорито мълчание, с което отблъскваше другарите си. И ето тогава почнаха да си отмъщават върху него. Неговите опити да ги заговори бяха посрещнати с презрение, което стигаше до присмех. Той узна, че откакто е постъпил в семинарията, нямаше нито минута — главно през междучасията, — която да не е имала за него някаква добра или лоша последица, която да не е увеличила броя на враговете му или да не е разположила в негова полза някой искрено добродетелен семинарист или поне някой не такъв невежа като другите. Злото, което той трябваше да поправи, беше огромно, задачата — много тежка. Отсега нататък вниманието на Жулиен бе непрекъснато нащрек; той трябваше да се покаже съвсем друг човек.
С голяма мъка той например сдържаше очите си да не шарят наоколо. Не току-така в тия места ги държат наведени. „Колко самонадеян съм бил във Вериер! — мислеше си Жулиен. — Въобразявах си, че живея, а само съм се готвил за живота; ето ме най-сетне в света, такъв, какъвто ще го виждам докрай, докато изиграя ролята си, заобиколен от върли врагове. Каква безкрайна мъка е — добави той — да се преструваш така всяка минута! Подвизите на Херкулес бледнеят пред това лицемерие, Херкулес на новите времена е Сикст Пети; той е мамил петнадесет години подред със смирението си четиридесетте кардинали, които са го виждали в младините му жизнерадостен и надменен.“
„И тъй, знанието не струва тук нищо — говореше си той с яд, — успехите по догматика, по свещена история и т.н. се ценят само привидно. Всичко, което се говори по този повод, е само капан, в който падат безумци като мен. Уви, единствената ми заслуга бяха бързите ми успехи, способността ми леко да схващам всички тези нелепици. Дали наистина те им дават цена? Съдят за тях като мен? И аз, глупакът, се гордеех! Тъкмо с това, че винаги излизах на първо място, аз си спечелих, само люти врагове. Шазел, който знае повече от мене, пуща винаги в съчиненията си по някоя глупост и поради това остава на петдесето място; а достигне ли първо — то е от разсеяност. Ах, една дума, една-единствена дума на господин Пирар би ме избавила!“
Откакто Жулиен откри грешката си, дългите упражнения в аскетично благочестие, като например молитвите по броеница пет пъти в седмицата, песнопенията в параклиса на Исусовото сърце и т.н., и т.н., конто му се струваха отегчителни до смърт, станаха за него най-интересните занятия. Като разсъждаваше строго над постъпките си и гледаше главно да не надценява възможностите си, Жулиен не се стремеше отведнъж подобно примерните семинаристи да върши всеки миг значителни деяния, сиреч да показва някакво християнско съвършенство. В семинарията по това как ядеш рохко яйце съдят за напредъка ти по пътя на благочестивия живот.
Нека читателят, у когото това може би ще предизвика усмивка, си спомни колко грешки против приличието е допуснал абат Делил, когато е ял яйце, поканен на закуска у една знатна дама от двора на Луи XVI.
Жулиен се помъчи отначало да постигне non culpa21; т.е. такова състояние, при което вървежът на младия семинарист, начинът, по който движи ръцете си, очите си и т.н. свидетелствуват за пълно отказване от всичко светско, но не показват още човек, погълнат от мисълта за отвъдния живот и тленността на земния.
Жулиен виждаше постоянно по стените на коридорите написани с въглен такива изречения като следното: „Какво са шестдесет години изпитания в сравнение с вечното блаженство или вечните мъки в кипящия катран на преизподнята!“ Сега тия изречения не будеха у него презрение; той разбра, че трябва да ги има непрестанно пред очите. „Какво ще правя целия си живот? — питаше се той. — Ще продавам на верующите място в рая. А как ще представя нагледно това място? Само с разликата между моята външност и външността на един мирянин.“