Ала след много месеци ежеминутно прилежание човек можеше по вида на Жулиен да познае, че той мисли. Начинът, по който повдигаше очи и мърдаше устни, не свидетелствуваше за сляпа вяра, готова да приеме всичко и да поддържа всичко, дори с цената на мъченичество. Жулиен с яд виждаше, че и най-недодяланите селянчета го превъзхождат в това. За тях бе много лесно да нямат вид, че мислят.
Колко старания положи той, за да придобие този лик, изпълнен с ревностна и сляпа вяра, готова да приеме всичко и да претърпи всичко — лик, който се среща тъй често в италианските манастири и за който Гуерчино остави на нас, миряните, прекрасни образци в своите църковни картини22.
През големите празнични дни на семинаристите даваха наденици с кисело зеле. Съседите на Жулиен по трапеза забелязаха, че той е безчувствен към този род блаженство; това беше едно от първите му прегрешения. Другарите му видяха в това отвратителна проява на най-глупаво лицемерие; с това той си създаде най-много врагове. „Вижте този буржоа, вижте този горделивец — говореха те, — преструва се, че презира най-хубавото ядене — наденици с кисело зеле! Пфу, безобразник! Надут хлапак! Проклетник!“
„Уви, невежеството на тези селски момчета, мои другари, е за тях грамадно предимство — провикваше се Жулиен в минути на отчаяние. — Когато дойдат в семинарията, не е необходимо учителят да им избива от главата това безчетно множество от светски мисли, които аз нося и които те прочитат на лицето ми, както и да се мъча да ги скрия.“
Жулиен изучаваше внимателно, почти със завист, най-недодяланите от селянчетата, дошли в семинарията. От мига, когато им сваляха шаячните дрехи и им навличаха черното расо, цялото им възпитание се заключаваше в огромно, безгранично преклонение пред звонката и суха пара, както казват във Франш-Конте.
С тия тайнствени и високопарни думи се изразява възвишеното понятие за налични пари.
Щастието за тези семинаристи, както и за героите от романите на Волтер, се състоеше главно в доброто ядене. У почти всички Жулиен откриваше вродено благоговение пред всеки, който носи дрехи от тънко сукно. Това чувство ни посочва как се цени или дори подценява справедливостта спрямо разпределението на земните блага, установени от нашите съдилища. „И какво ще спечелиш — повтаряха често помежду си те — да се караш с някой gras?“
С тази дума в долините на Юра наричат богаташа. Можем да си представим какво е тяхното уважение към онзи, който е най-богатият от всички — към правителството.
Да не се разтопиш в почтителна усмивка само като чуеш името на господин префекта — това е в очите на селяните от Франш-Конте неблагоразумие; а за неблагоразумие сиромаха бързо го лишават от хляб.
Отпърво Жулиен едва не се задушаваше от презрение, но накрай започна да изпитва жалост: зер бащите на повечето негови другари се връщат неведнъж през зимните вечери в колибите си и не намират там ни хляб, ни кестени, ни картофи. „Какво чудно има — казваше си Жулиен, — ако щастлив човек в техни очи е най-напред онзи, който си е хапнал добре, а след това онзи, който има хубава дреха! Другарите ми имат твърдо призвание, сиреч са убедени, че свещеническият сан ще им даде възможност да продължат това щастие: да ядат добре и да имат топли дрехи зиме.“
Веднъж Жулиен чу как един млад семинарист, надарен с въображение, каза на своя другар:
— Защо да не стана папа като Сикст Пети, който е пасъл свине?
— Папи стават само италианците — отвърна приятелят му, — но сигурно между нас ще теглят жребие за главни викарии, каноници, а може би и епископи. Господин П…, шалонски епископ, е син на бъчвар: такъв е занаятът и на баща ми.
Един ден, посред урока по догматика, абат Пирар прати да повикат Жулиен. Клетият момък се зарадва, че ще може да се измъкне от тази физическа и нравствена атмосфера, в която беше затънал.
Жулиен намери у господин директора същия прием, който го беше уплашил толкова много в деня, когато постъпваше в семинарията.
— Обяснете ми какво е написано на тази карта за игра — каза му той и го изгледа тъй, че Жулиен поиска да потъне в дън земя.
Жулиен прочете:
„Аманда Бине, в кафене «Жираф», преди осем часа. Да каже, че е от Жанлис и роднина на майка ми.“
22
Виж в Лувърския музей картината „Франсоа, Аквитански дук, сваля желязната си ризница и облича монашеското расо“, № 1130.