— А какво ще получавам за това?
— Храна, облекло и триста франка заплата.
— Не искам да ставам слуга.
— Говедо, кой ти казва да ставаш слуга, та съгласен ли съм аз син ми да стане слуга?
— Но с кого ще се храня аз?
Този въпрос обърка стария Сорел, той разбра, че ако продължава да говори, може да извърши някакво неблагоразумие; кипна срещу Жулиен, обсипа го с псувни, обвини го в лакомия, най-сетне го остави и тръгна да се посъветва с другите си синове.
Малко по-късно Жулиен ги видя да се съвещават, опрени на своите брадви. Жулиен ги погледа-погледа и като видя, че нищо не може да отгатне, избиколи дъскорезницата и седна от другата й страна, за да не го издебнат пак. Искаше му се да помисли за това неочаквано съобщение, което променяше съдбата му, но се почувствува неспособен да мисли разумно; въображението му беше изцяло заето с представите за това, което щеше да види в хубавия дом на господин дьо Ренал.
„По-скоро ще се откажа от всичко това — каза си той, — отколкото да се съглася да ям на една софра със слугите. Баща ми ще се опита да ме принуди; по-добре да умра. Спестил съм петнадесет франка и осем су, ще избягам още тая нощ; за два дни по най-преките пътища, дето няма опасност да срещна никакъв стражар, ще се озова в Безансон; там ще се запиша войник и ако потрябва, ще мина в Швейцария. Но тогава ще трябва да се простя с всякакъв напредък, с всякакви честолюбиви надежди, с доброто свещеническо звание, което ми открива пътя към всичко.“
Ужасът, че ще се храни заедно със слугите, не бе в природата на Жулиен; той бе готов да върши много по-тежки неща, за да се възмогне. Това отвращение той бе почерпил от „Изповедите“ на Русо. Те бяха единствената книга, с помощта на която въображението му си представяше света. Сборникът от комюникетата на Великата армия и „Спомените от Света Елена“ допълваха неговия коран. Той беше готов да отиде на смърт за тези три произведения. Никога не повярва в друго. По думите на стария полкови хирург той смяташе всички останали книги на света за лъжливи и написани от измамници, които са се стремили да се издигнат.
Надарен с пламенна душа, Жулиен притежаваше удивителна памет, каквато много често се среща и у глупците. За да разположи в своя полза стария свещеник Шелан, от когото, както виждаше ясно, зависете бъдещата му участ, той беше научил наизуст целия Нов завет на латински; знаеше и книгата на господин дьо Местр — „Папата“, но вярваше на едната книга толкова малко, колкото и на другата.
Като да бяха се наговорили, Сорел и син му избягваха да си приказват през целия този ден. Привечер Жулиен отиде да вземе урока си по богословие при свещеника, но не сметна за благоразумно да му каже нещо за необикновеното предложение, което бяха направили на баща му. „Може да е примка — мислеше си той, — трябва да се престоря, че съм забравил това.“
На другия ден още рано господин дьо Ренал изпрати да повикат стария Сорел, който, след като накара да го чакат час-два, най-после пристигна и още от прага на вратата изсипа цял куп извинения, примесени с още толкова поклони. След цял низ от всевъзможни възражения Сорел разбра, че синът му ще се храни заедно с господаря и господарката на къщата, а през дните, когато имат гости, самичък в отделна стая с децата. Като виждаше нетърпелив господин кмета, Сорел ставаше все по-придирчив и изпълнен с недоверие и учудване, поиска да види стаята, дето ще спи синът му. Тя беше голяма, наредена много прилично, и в нея по това време вече пренасяха леглата на трите деца.
Това обстоятелство сякаш просветли ума на стария селянин; веднага с увереност той поиска да види дрехите, които ще получи синът му. Господин дьо Ренал отвори писалищната си маса и взе оттам сто франка.
— Ето с тия пари нека вашият син отиде при господин Дюран, сукнаря, и си поръча един черен костюм.
— Ами когато си го прибера от вас — попита селянинът, забравил почтителните си обноски, — черният костюм ще остане ли негов?
— Разбира се.
— Хубаво тогава! — каза Сорел с провлечен глас. — Остава, значи, да се спогодим още върху едно нещо: колко пари ще му плащате?
— Как? — провикна се господин дьо Ренал възмутен. — Та нали се спогодихме за това още вчера: аз давам триста франка; мисля, че е достатъчно, а може би и много.
— Такова беше вашето предложение, не отричам — каза старият Сорел, като започна да говори още по-бавно; и с гениално прозрение, което ще учуди само онези, които не познават селяните от Франш-Конте, додаде, вгледан втренчено в господин дьо Ренал: — Другаде ще намерим повече.