Жулиен разбра колко голяма опасност го застрашава: шпионите на абат Кастанед му бяха откраднали този адрес.
— В деня, в който постъпих тук — отговори той, като гледаше челото на абат Пирар, защото не можеше да понесе страшния му поглед, — аз треперех от страх: господин Шелан ми беше казал, че тук е място, пълно с издайничества и всевъзможни гонения, дето доносничеството и клеветничеството се насърчават между другарите. Небето иска това, за да покаже на младите свещеници живота такъв, какъвто е, и да им вдъхне отвращение към света и неговите суети.
— На мене ли ги разправяте тези приказки — каза абат Пирар побеснял. — Мръснико такъв!
— Във Вериер — подзе спокойно Жулиен — моите братя ме биеха, щом се случеше да ми завидят за нещо…
— На въпроса! На въпроса! — извика господин Пирар почти извън себе си.
Без да се стресне ни най-малко, Жулиен продължи разказа си.
— В деня, когато пристигнах в Безансон към пладне, огладнял, аз влязох в едно кафене. Сърцето ми бе изпълнено с отвращение към това нечестиво място; но аз мислех, че там ще мога да закуся по-евтино, отколкото в някой хан. Една жена, изглежда, стопанката на заведението, като видя, че съм новак, ме съжали. „Безансон е пълен с лоши хора — каза ми тя, — боя се за вас, господине. Ако ви се случи някоя неприятност, обърнете се към мене, пратете някого при мене преди осем часа. Ако вратарите на семинарията откажат да изпълнят вашата поръчка, кажете им, че сте мой роднина, роден от Жанлис…“
— Целия този брътвеж ще проверим — извика абат Пирар, него не го сдържаше на едно място и той се разхождаше из стаята. — Веднага назад в килията!
Абатът тръгна подир Жулиен и го заключи вътре. Жулиен тозчас се спусна да претърси сандъка си, на дъното на който беше скрита грижливо злополучната карта. Нищо не липсваше в сандъка, но много неща не бяха на мястото, дето ги беше турил, макар той да носеше винаги ключа със себе си. „Какъв късмет — каза си Жулиен, — че през времето, когато бях заслепен, никога не се възползувах от позволението да изляза, а това господин Кастанед ми предлагаше тъй често, едва сега разбирам неговата доброта. Може би щях да се помамя да се преоблека и да ида на свиждане с хубавата Аманда и тогава с мене щеше да е свършено. Когато се отчаяли да научат нещо по тоя начин, те, за да ме погубят, са направили този донос.“
След два часа директорът го повика пак при себе си.
— Вие не ме излъгахте — каза му той, като не го гледаше вече така строго. — Но пазенето на подобен адрес е такова неблагоразумие, че вие не можете да си представите какви тежки последици можеше да има то. Нещастно момче! И подир десет години то може да ви напакости.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ПРЪВ ЖИТЕЙСКИ ОПИТ
Днешното време, боже прави, е същински кивот на завета. Тежко томува, който се допре до него.
Читателят ще ни прости, че даваме толкова малко ясни и точни факти от живота на Жулиен за това време. Не че ни липсват, тъкмо обратното; но онова, което той видя в семинарията, е може би твърде мрачно за умерения колорит, който ние се постарахме да запазим в тези страници. Съвременниците ни, които страдат от някои и други неща, не могат да си спомнят за тях без ужас и той отравя за тях всяко друго удоволствие, дори удоволствието от четенето на един разказ.
Жулиен успяваше слабо в своите опити да лицемери с жестовете си; навремени го обхващаше отвращение и дори пълно отчаяние. Той нямаше успех дори и в това гнусно поприще. Най-малката помощ отвън би могла да подкрепи духа му, тъй като не беше чак толкова голяма мъчнотията, която трябваше да се преодолее; но той беше сам-самичък като изоставена лодка сред океана. „И да успея — казваше си той, — пак ще трябва да прекарам цял живот сред тази мръсна тайфа! Между лакомци, които мечтаят само как да излапат на обед пържените яйца със сланина, и хора като абат Кастанед, които няма да се спрат и пред най-черното престъпление! Те ще се докопат до властта; но на каква цена, велики боже!
Човешката воля е могъща, аз чета това навсякъде; но стига ли тя, за да преодолее човек такова отвращение? Лесно е на великите хора да вървят по своя път; колкото и страшна опасност да ги е заплашвала, тя им се е струвала прекрасна; а кой освен мене може да разбере колко е уродливо онова, което ме заобикаля?“
Тази минута беше най-тежката в живота му. За него бе толкова лесно да се запише в един от хубавите полкове, които стояха на гарнизон в Безансон! Той можеше да стане учител по латински; много ли му бе потребно, за да поминува? Но тогава с кариерата му щеше да бъде свършено, щеше да бъде свършено с бъдещето, с което живееше въображението му: това значеше за него да умре. Ето подробно описание на един от неговите тъжни дни.