„Как се възхищавах в самонадеяността си, че се различавам от другите селски момчета! Добре, аз поживях достатъчно, за да видя, че различието ражда омраза“ — каза си той една заран. Тази велика истина му се откри при една от неговите най-обидни несполуки. Той цяла седмица залягаше да се хареса на един ученик, когото окръжаваше ореолът на светостта. Той се разхождаше с него из двора, като слушаше покорно такива глупости, от които човек може да заспи прав. Изведнъж се изви буря, забоботи гръмотевица и светият семинарист, като отблъсна Жулиен грубо, изкрещя:
— Я слушайте; всеки да мисли за себе си в този свят, не искам да бъда изпепелен от светкавицата; а вас Бог може да ви порази, защото сте нечестивец като Волтер.
Стиснал зъби от ярост и вдигнал очи към небето, по което лъкатушеше светкавицата, Жулиен се провикна:
— Така ми се и пада да се удавя, щом съм спал през такава буря! Нека се опитаме поне да завоюваме някой друг педант!
Удари звънецът за урока по свещена история, която преподаваше абат Кастанед.
Този ден на тези селянчета, наплашени от тежкия труд и немотията на бащите си, абат Кастанед обясняваше, че правителството, което им се представяше като някакво страшно същество, притежава действителна и законна власт само по силата на това, че тя му е прехвърлена от божия наместник на земята.
— Станете достойни за милостта на папата със светостта на вашия живот, с вашето послушание, бъдете като посох в ръцете му — добави той — и вие ще получите великолепно място, дето ще командувате сами, далеч от всякакъв надзор; едно пожизнено място, дето една трета от заплатата ще ви плаща правителството, а останалите две трети — папството ви, напътвано от вашите проповеди.
Когато излезе от своя урок, господин Кастанед се спря в двора.
— Тъкмо за свещеника е казано: какъвто човекът, такава и службата му — разправяше той на учениците, които го бяха наобиколили. — Аз, който ви говоря това, съм видял с очите си планински енории, дето се пада да събереш повече доход, отколкото много градски свещеници. Получаваш толкова пари, колкото тях, а освен това тлъсти пилета, яйца, прясно масло и какво ли още не щеш; свещеникът там е безспорно първото лице: няма обед, на който да не го поканят, него го тачат и т.н.
Едва господин Кастанед си отиде горе в стаята и учениците се разделиха на групи. Жулиен не се присъедини към никоя от тях; страняха от него като от шугава овца. Във всички групи той видя как учениците един по един хвърляха монета във въздуха и ако ученикът отгатнеше точно дали ще падне ези или тура, другарите му заключаваха от това, че той ще получи скоро някоя От тези енории с богат доход.
После се заредиха разни истории. Еди-кой си млад свещеник, ръкоположен едва от една година, предложил един свой заек на слугинята на стария свещеник, който после го повикал за викарий, а след няколко месеца, когато свещеникът умрял, получил неговата добра енория. Друг пък успял да бъде назначен за приемник в енорията на едно много богато градче, защото, когато парализираният стар свещеник сядал да яде, той винаги дохождал и му нарязвал ловко пилетата.
Както всички млади хора във всички поприща семинаристите преувеличаваха успеха на тези дребни хитрости, защото в тях има нещо необикновено, което поразява въображението.
„Трябва да свикна с тези разговори“ — казваше си Жулиен. Когато не говореха за наденици и изгодни енории, те приказваха за светската страна на църковното учение; за препирните между епископи и префекти, между кметове и свещеници. И тук Жулиен откриваше у тях понятието за един втори бог, за бог, много по-страшен и по-могъщ от Другия; този втори бог беше папата. Шепнешком — и то когато бяха уверени, че няма да ги чуе господин Пирар — те приказваха, че ако папата не си дава труд да назначава всички префекти и всички кметове във Франция, то е, защото е натоварил с тази грижа френския крал, като го е нарекъл първороден син на църквата.
Тъкмо около това време Жулиен сметна, че може да се възползува от книгата на господин дьо Местр „Папата“, за да изпъкне. Да си кажем правичката, той смая другарите си; но това пак се превърна в негово нещастие. На тях не им хареса, че той излага по-добре от тях собственото им мнение. Господин Шелан беше непредпазлив към Жулиен както и към себе си. След като го беше приучил да разсъждава правилно и да не се задоволява с празни приказки, той беше забравил да му каже, че у незначителния човек този навик се смята за престъпление; защото всяко здраво разсъждение е само по себе си оскърбително.