По този начин красноречието на Жулиен бе ново престъпление от негова страна. Като съдеха за него, другарите му най-сетне успяха да изразят с една-едничка дума целия ужас, който той им вдъхваше: те му дадоха прякор — Мартин Лутер. „Това му приляга — казваха те, — заради дяволската му логика, с която толкова се гордее.“
Много млади семинаристи имаха по-свежи бузи от Жулиен и можеха да минат за по-красиви момци от него; но той имаше бели ръце и не умееше да скрие своите навици към прекомерна чистота. Това предимство не се смяташе за такова в печалното заведение, където го беше захвърлила съдбата. Мръсните селянчета, сред които живееше, заявиха, че той бил човек с разпуснати нрави. Ние се страхуваме да не уморим читателя, ако му разкажем хилядите неволи на нашия герой. Така например най-яките от неговите другари намислиха да го бият; той беше принуден да се въоръжи с един железен пергел и да им даде да разберат, наистина само със знаци, че ще си послужи с него. Защото в един донос знаците далеч не са такава изгодна улика както думите.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ПРОЦЕСИЯТА
Всички сърца бяха потресени. Сякаш сам Бог беше слязъл в тези тесни и готически улици, накичени отвсякъде и гъсто посипани с пясък благодарение грижите на верующите.
Колкото и да се стремеше да се показва жалък и глупав, Жулиен не можеше да се хареса, той твърде много се различаваше от всички. „Все пак — казваше си той — всички наши началници са хора много умни, а избрали са ги между хиляди; защо не им е по сърне моето смирение?“ Един-единствен, както му се струваше, бе помамен от неговата готовност да вярва във всичко и да се преструва на глупец. Това беше абат Ша-Бернард, разпоредител на всички обреди в катедралата, гдето от петнадесет години му бяха обещавали да го правят каноник; а сега той преподаваше църковно красноречие в семинарията. Този предмет беше един от тези, по които Жулиен през времето на заслепението си излизаше обикновено пръв. Още тогава абат Ша му засвидетелствува приятелството си и на излизане от занятия го хващаше на драго сърне под ръка, за да обиколят заедно няколко пъти градината.
„Каква цел преследва той?“ — питаше се Жулиен. Той с почуда виждаше, че абат Ша по цели часове му разправяше за църковната утвар и одеждите, които притежаваше катедралата. Само обшити със сърма имаше седемнадесет епитрахила, извън траурните одеяния. Големи надежди възлагаха на старата председателка дьо Рюбампре; тази деветдесетгодишна дама пазеше най-малко седемдесет години своите сватбени рокли от великолепни лионски платове, изтъкани със злато.
— Вие само си представете, приятелю мой — казваше абат Ша, като се спираше изведнъж и изблещваше очи, — тези платове не се мачкат, толкова злато има по тях. Всички в Безансон вярват, че по завещанието на председателката към съкровищата на катедралата ще се прибавят повече от десет епитрахила извън четирите-петте мантии за големите празненства. Аз отивам по-далеч — настояваше абат Ша, като снишаваше глас, — аз имам основание да предполагам, че председателката ще ни остави осем великолепни светилника от позлатено сребро, които, разправят, били купени от бургундския дук Шарл Смели, чийто любим министър бил един от прадедите й.
„Но каква цел преследва този човек с всичките тия вехтории? — мислеше Жулиен. — Вече цял век се точи тази изкусна подготовка, а още нищо не излиза наяве. Очевидно той никак не ми доверява! Той е по-умел от всички, чиято тайна цел можеш да отгатнеш в две седмици. Разбирам, честолюбието на абата страда вече петнадесет години!“
Една вечер посред урока по фехтовка Жулиен бе повикан при абат Пирар, който му каза:
— Утре е празникът на Corpus Domini (Тяло господне). Господин абат Ша-Бернард има нужда от вашата помощ при украсяването на катедралата, идете при него и му се подчинявайте.
Абат Пирар го върна от вратата и със състрадателен глас додаде:
— Вие ще трябва да решите дали ще се възползувате от този случай, за да се отбиете в града.
— Incedo per ignis (имам тайни врагове) — отговори Жулиен.
На другия ден, още щом се развидели, Жулиен се запъти за катедралата с наведени очи. Когато видя улиците и трескавия живот, който полека-лека се възцаряваше в града, на сърцето, му стана по-леко. Навсякъде украсяваха фасадите на къщите за процесията. Цялото това време, което беше прекарал в семинарията, му се стори сега само миг. Мисълта му летеше към Вержи и към красивата Аманда Бине, която той можеше да срещне, защото нейното кафене не беше много далеко. Отдалеч той зърна абат Ша-Бернард, застанал на портата на свидната му катедрала; той беше дебел мъж със засмяно лице и открит поглед. Днес той ликуваше.