— Аз ви очаквах, скъпо мое чадо — извика той още от много далеч, щом съгледа Жулиен. — Добре дошъл! Днес ни предстои дълга и тежка работа, нека се подкрепим с първа закуска; втората ще имаме в десет часа през време на тържествената служба.
— Аз желая, господине — каза му Жулиен важно, — да не остана нито минута сам; благоволете да отбележите — додаде той, като посочи часовника горе над главите им, — че съм дошъл в пет часа без една минута.
— Ах, вие се боите от калпазанчетата в нашата семинария! Струва ли си да мислите за тях — каза абат Ша. — Нима пътят става по-лош, задето има тръни по плетищата от двете му страни? Пътниците вървят по пътя и остават злите тръни да стърчат по местата си. И тъй, на работа, скъпи ми приятелю, на работа!
Абат Ша с право беше казал, че работата ще е тежка. Предния ден в катедралата бе се състояла тържествена погребална церемония и затова не бяха подготвили нищо; сега трябваше само за една заран да облекат всички готически стълбове, които образуват трите кораба на черквата, с червена дамаска коприна догоре, на височина тридесет стъпки. Епископът беше докарал от Париж четирима тапицери, които дойдоха с пощенската кола, но тези господа не можеха да насмогнат навсякъде, а вместо да насърчават непохватните си безансонски събратя, те още повече ги обезсърчаваха с подигравките си.
Жулиен видя, че ще трябва сам да се изкачи по стълбата, неговата пъргавина му помогна. Той се зае да ръководи местните тапицери. Абат Ша с възторг ги гледаше как летят от стълба на стълба. Когато всички стълбове бяха обвити с дамаска коприна, почнаха да обмислят как да забучат пет грамадни букета от пера върху големия балдахин, над главния олтар. Един пищен венец от позлатено дърво се крепеше на осем високи вити колони от италиански мрамор. Но за да се стигне до средата на балдахина, над дарохранителницата, трябваше да се мине по един стар дървен корниз, може би прояден от червеите, на четиридесет стъпки над пода.
Видът на тази главоломна пътека угаси шумната преди това веселост на парижките тапицери; те попоглеждаха отдолу, препираха се горещо, но никой не се качваше. Жулиен грабна букетите от пера и се покатери тичешката по стълбата. Той ловко ги прикрепи над венеца във форма на корона, тъкмо в средата на балдахина. Когато слезе от стълбата, абат Ша-Бернард го стисна в прегръдките си.
— Optime23 — извика добрият свещеник, — ще разправя за това на негово високопреосвещенство.
В десет часа закуската мина много весело. Никога абат Ша не беше виждал своята черква толкова хубава.
— Скъпи ми ученико — каза той на Жулиен, — майка ми даваше под наем столове в тази тачена от всички базилика, тъй че аз бях отгледан в тази огромна сграда. Терорът на Робеспиер ни разори; но осемгодишен, колкото бях тогава, аз прислужвах вече при литургиите, които отслужваха по домовете, и в тия дни мене ме хранеха. Никой не умееше да сгъне по-добре от мене епитрахила, никога у мене нямаше пречупен нито един сърмен пискюл. Откакто Наполеон възстанови богослужението, на мене ми се усмихна щастието и аз ръководя всичко в почтената митрополия. Пет пъти в годината очите ми я виждат нагиздена с тези хубави украшения. Но никога тя не е бивала тъй великолепна, както днес, никога дамаската коприна не е падала в такива широки дипли, нито е прилепвала тъй около стълбовете.
„Ей сега най-сетне ще ми каже тайната си — помисли Жулиен. — Ето че заговори за себе си; сега ще излее това, което е на сърцето му.“ Но въпреки явната си възбуда тоя човек не изпусна нито една непредпазлива дума. „А той работи много, радва се — каза си Жулиен. — И доста винце си е пийнал. Какъв човек! Какъв пример за мене! На него се пада медалът.“(Този некрасив израз. Жулиен беше научил от стария хирург.)
Когато, камбаните зазвъниха Sanctus на голямата литургия, Жулиен рече да надене един стихар и да последва епископа във величествената процесия.
— Ами крадците, приятелю мой, ами крадците! — извика абат Ша. — Вие не мислите за тях. Процесията ей сега ще излезе; черквата ще остане пуста; ние двамата с вас ще трябва да бдим. Все още голямо щастие ще е за нас, ако после ни липсват само един-два аршина от тази сърма, с която са обвити долу стълбовете. Тя е също подарък от госпожа дьо Рюбампре; и произхожда от прочутия граф, нейния прадядо; от чисто злато е, скъпи ми приятелю — пришепна с явно възхищение абатът на ухото му, — никаква преправка! Аз ви възлагам да наглеждате северното крило, не излизайте оттам. А аз запазвам за себе си южното крило и главния кораб. Не изпускайте от очи изповедните; там точно съгледвачките на крадците се крият и дебнат минутата, когато ние се обърнем с гръб към тях.