Тъкмо той свърши да говори, удари дванадесет без четвърт и тозчас голямата камбана се обади. Тя звънеше с всичка сила: тия пълни тържествени звуци разтърсиха от дъно Жулиен. Въображението му полетя далече от земята.
Благовонието на тамян и розови листенца, които малки деца, облечени като свети Йоан, хвърляха пред светите дарове, го опияни окончателно.
Величавите звуци на камбаната би трябвало да събудят у Жулиен само мисълта, че това е плод от работата на двадесетте души, на които плащат по петдесет сантима и на които помагат може би петнадесет-двадесет енориаши. Той би трябвало да помисли за това, че въжетата са протрити, а скелето — прогнило, че камбаната също представя опасност, защото пада всеки два века, и да разсъди как би могла да се намали надницата на звънарите или да им се плати с някоя индулгенция или друга милост, почерпена от богатствата на черквата, която да не изпразни кесията й.
Вместо да се отдаде на такива мъдри размишления, душата на Жулиен, опиянена от пълните и мъжествени звуци, витаеше в просторите на въображението. Никога не ще излезе от него нито добър свещеник, нито голям началник. От душите, способни така да се вълнуват, може най-много да се роди някой човек на изкуството. И ето тук проличава в цялата си голота самонадеяността на Жулиен. Навярно петдесетина от неговите другари-семинаристи, свикнали да насочват вниманието си върху реалността на живота от страх пред народната омраза и якобинството, което им сочат залегнало в пусия зад всеки плет, чули голямата камбана на катедралата, не биха мислили за нищо друго, освен каква надница да платят на звънарите. Те биха изследвали с гениалността на Барем струва ли вълнението на народа парите, които се дават на звънарите. Но и ако Жулиен речеше да се позамисли за материалните изгоди на черквата, въображението му, надвишило целта, би го накарало пак да мисли как да спести четиридесетте франка от черковния пангар и той би изпуснал случая да избегне разхода от двадесет и пет сантима.
През това време, когато в този сияен ден процесията минаваше бавно през Безансон и се спираше пред разкошните привременни олтари, издигнати изобилно от разните градски власти, черквата тънеше в дълбоко мълчание. В нея цареше полумрак, приятна прохлада; и всичко бе пропито още от благоуханието на цветята и тамяна.
Тишината, дълбоката самота и прохладата на дългите черковни кораби потапяха Жулиен в сладки блянове. Той не се боеше, че ще го смути абат Ша, който беше зает в другата част на храма. Душата му беше почти напуснала тленната си обвивка, която бродеше с бавни крачки в северното крило на черквата, поверено на неговия надзор. Той беше съвсем спокоен, защото беше се уверил, че в изповедните има само няколко благочестиви жени; окото му гледаше, без да вижда.
Ала той все пак излезе от разсеяността си, когато зърна две много хубаво облечени жени, коленичили едната в изповеднята, а другата близо до нея на един стол. Той гледаше, без да вижда; ала подбуден било от смъртното съзнание за възложените му задължения, било от възхищението към благородното и просто облекло на дамите, той забеляза, че няма свещеник в изповеднята. „Странно — помисли той, — защо тия прекрасни дами, ако са набожни, не са коленичили пред някой уличен олтар; или ако са от висшето общество, не са се наместили по-изгодно за себе си в първия ред на някой балкон? Колко хубаво й приляга тази рокля! Каква грация!“ Той забави крачките си, за да може да ги види.
Онази, която беше коленилича в изповеднята, поизвърна глава, като за чу стъпките на Жулиен сред безкрайната тишина. Изведнъж тя извика слабо и припадна.
Изгубила сили, коленичилата дама се килна назад; приятелката й, която беше до нея, се спусна да й помогне. В същото време Жулиен видя раменете на падащата възнак дама. В очите му се хвърли една добре позната огърлица от едри изящни бисери. Какво стана с него, когато той позна косите на госпожа дьо Ренал! Беше тя. А другата дама, която се мъчеше да подкрепи нейната глава и да не я остави да падне съвсем, беше госпожа Дервил. Вън от себе си, Жулиен се устреми към тях. Госпожа дьо Ренал може би щеше да повлече в падането си и своята приятелка, ако Жулиен не ги подкрепи. Той видя главата на госпожа дьо Ренал пребледняла, изгубила напълно чувства, да се люшка на рамото му. Помогна на госпожа Дервил да опре Тази прекрасна глава върху облегалото на един сламен стол; той беше коленичил.