Госпожа Дервил се обърна и го позна.
— Бягайте, господине, бягайте! — каза му тя със силен гняв в гласа. — Нека само тя да не ви види. И как няма да се ужаси при вашия вид, тя беше толкова щастлива, преди да ви познава! Вашето поведение е жестоко. Бягайте; вървете си, ако у вас има още капка срам.
Тези думи бяха казани тъй властно, а Жулиен беше толкова безпомощен в тази минута, че се отдалечи: „Тя ме е мразила винаги“ — каза си той, мислейки за госпожа Дервил.
В същия миг гъгнивото пение на свещениците, които вървяха в началото на процесията, екна в черквата; процесията се връщаше. Абат Ша-Бернард повика няколко пъти Жулиен, който отначало не го чу: най-сетне той се доближи до него и го изведе за ръка иззад един стълб, дето Жулиен се беше притаил ни жив, ни умрял. Абатът искаше да го представи на епископа.
— Лошо ли ви е, чадо мое? — запита го абатът, като го видя тъй бледен и почти безсилен да върви. — Вие много работихте. — Абатът го хвана под ръка. — Елате, седнете ей на тази малка пейка до съда със светената вода зад мене; аз ще ви закривам. — Те се намираха тогава отстрани на главната порта. — Успокойте се, ние имаме още двадесет минути, докато дойде негово високопреосвещенство. Постарайте се да се посъвземете; когато мине, аз ще ви повдигна — зер аз съм силен и як въпреки възрастта си.
Но когато мина епископът, Жулиен тъй трепереше, че абат Ша се отказа от мисълта да го представи.
— Не се огорчавайте много — каза му той, — аз ще намеря друг случай.
Вечерта абатът нареди да занесат в параклиса на семинарията пет килограма свещи, спестени, както каза той, благодарение грижите на Жулиен и бързината, с която ги гасил. Нищо по-невярно от това. Клетият момък сам бе угаснал; откакто видя госпожа дьо Ренал, той не можеше да мисли за нищо.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ПЪРВОТО ПОВИШЕНИЕ
Той изучи своя век, изучи своя окръг и сега е богат.
Жулиен не беше дошъл на себе си от дълбоката замисленост, в която беше го потопила случката в катедралата, когато една заран суровият абат Пирар изпрати да го повикат.
— Ето господин Ша-Бернард ми пише благосклонно за вас. Взето изцяло, аз съм доста доволен от вашето поведение. Вие сте извънредно непредпазлив и дори лекомислен, макар и да не личи това изведнъж; ала и досега сърцето ви е добро и дори великодушно, а умът — отличен. Изобщо аз виждам във вас някаква искра, която не бива да се пренебрегва.
След петнадесет години труд аз трябва да се разделя с това учебно заведение: моето престъпление е, че съм предоставил на семинаристите свобода на волята и че не съм закрилял, нито притеснявал онова тайно общество, за което ми говорихте в изповеднята. Преди да си отида оттук, ще ми се да направя нещо за вас, бих се погрижил за това още преди два месеца, защото заслужавате, ако не беше доносът по повод адреса на Аман-да Бине, намерен у вас. Аз ви назначавам репетитор по Новия и Стария завет.
Жулиен, преизпълнен от признателност, понечи да коленичи и да благодари на бога; но отстъпи на друг по-искрен подтик. Приближи се до абат Пирар, взе ръката му и я поднесе към устните си.
— Какво е това? — извика директорът разсърден, но очите на Жулиен говореха още по-красноречиво от неговата постъпка.
Абат Пирар го изгледа учудено, както гледа човек, който отдавна е отвикнал да среща такива тънки душевни вълнения. Това внимание издаде директора; гласът му трепна.
— Е да, чадо мое, аз се привързах към тебе. Небето знае, че това стана против волята ми. Моят дълг е да бъда справедлив и да не храня към никого ни омраза, ни обич. Тежък ще е твоят жизнен път. В тебе аз виждам нещо, което обижда простолюдието. Завистта и клеветата ще те преследват. Където и да те запрати провидението, другарите ти няма да могат да те гледат без омраза; и ако се преструват, че те обичат, то ще е само за да те погубят по-сигурно. Против това има само един цяр: не се уповавай никому освен на бога, който в наказание за твоята самонадеяност ти е дал способност да будиш омраза към себе си; нека твоето поведение бъде чисто — в това е единственото ти спасение. Ако ти се придържаш неотклонно о истината, рано или късно враговете ти ще бъдат сразени.
Отдавна Жулиен не беше слушал дружелюбен глас, затова трябва да му простим тази слабост: той се разплака. Абат Пирар го взе в прегръдките си; този миг беше много сладостен и за двамата.
Жулиен не се помнеше от радост; това беше първото повишение, което получаваше; облагите бяха огромни. За да ги оцени, човек трябва да е бил осъден да живее цели месеци, без да може да се уедини нито минута, в непосредствен досег с другари, които най-малко са досадни, а в повечето случаи са непоносими. Еднички техните викове само могат да разстроят една чувствителна натура. Шумната радост на тези хубаво охранени и добре облечени селяни намираше изход, чувствуваше се пълна само тогава, когато те можеха да крещят с всичките си сили на дробовете си.