— Аз съм глупец, господине, вие имате право — смирено каза Жулиен, разбрал сръчната маневра, на която беше станал жертва.
Тази хитрост на екзаминатора се видя дори на семинаристите мръсна, но тя не попречи на абат дьо Фрилер, този ловък човек, който беше организирал изкусно мрежата на Безансонската конгрегация и чиито донесения в Париж караха да треперят съдиите, префектът и дори висшите офицери от гарнизона, да сложи с всемогъщата си ръка срещу името на Жулиен номер 198. Той се радваше, че уязвява по този начин своя враг — янсениста Пирар.
Ето вече десет години как той се стремеше с всички сили да му отнеме ръководството на семинарията. Абат Пирар, следвайки плана на поведение, който беше обрисувал пред Жулиен, беше искрен, благочестив, не се занимаваше със сплетни и обичаше задълженията си. Но в гнева си небето го беше надарило със злъчен нрав, създаден да чувствува дълбоко обидите и омразата. За тази душа нито едно от нанесените й оскърбления не минаваше безследно. Той би дал сто пъти досега оставката си, но смяташе, че е полезен на този пост, дето беше го поставило провидението. „Аз възпирам разпространението на йезуитството и идолопоклонството“ — казваше си той.
По времето на изпитите той може би вече два месена не беше разговарял с Жулиен и при все това боледува цяла седмина, когато получи официалния доклад, дето бяха оповестени резултатите от конкурса, и видя номера 198 срещу името на оня ученик, когото смяташе гордост на училището. Единствената утеха за този суров характер бе да съсредоточи върху Жулиен цялата си бдителност. И за своя най-голяма радост откри, че у Жулиен няма ни злоба, ни намерения да си отмъщава, ни обезсърчение.
Няколко седмици по-късно Жулиен изтръпна, когато получи едно писмо; то носеше парижки щемпел. „Най-сетне — помисли си той — госпожа дьо Ренал си е спомнила за обещанието си.“ Някакъв си господин, който беше се подписал Пол Сорел и заявяваше, че е негов роднина, му изпращаше чек от петстотин франка. В писмото се казваше още, че ако Жулиен и занапред учи все тъй успешно добрите латински писатели, всяка година ще му се изпраща подобна сума.
„Тя е, само тя може да бъде тъй добра! — каза си Жулиен трогнат. — Тя иска да ме утеши; но защо няма нито една дружеска дума?“
Той се лъжеше относно писмото; госпожа дьо Ренал, напътвана от приятелката си госпожа Дервил, се отдаваше всецяло на дълбоко разкаяние. Против волята й случваше й се често да мисли за необикновеното същество, срещата с което бе пречупила съществуването й, но не си позволяваше за нищо на света да му пише.
Ако поискаме да говорим на семинарски език, бихме могли да признаем изпращането на тия петстотин франка за чудо и да кажем, че небето си е послужило със самия господин дьо Фрилер, за да направи този подарък на Жулиен.
Преди дванадесет години господин абат дьо Фрилер пристигна в Безансон с мъничък куфар, който според хорската клюка съдържаше цялото му състояние. Сега той беше станал един от най-богатите собственици в окръга. В постоянното си обогатяване той беше закупил половината от някакъв имот, а другата половина се беше паднала в наследство на господин дьо Ла Мол. Оттук се заведе една голяма тъжба между тези две особи.
Въпреки блестящото си положение в Париж и придворните си задължения господин маркиз дьо Ла Мол почувствува, че не е безопасно да се бори в Безансон срещу главния викарий, за когото се говореше, че качвал и свалял префектите. Но вместо да си изходатайствува петдесет хиляди франка възнаграждение под нечие чуждо име, предвидено в бюджета, и да отстъпи на абат дьо Фрилер в тази дребна тъжба за петдесет хиляди франка, маркизът се заинати. Той смяташе, че правото е на негова страна: хубаво право!
И тъй нека ни бъде позволено да се попитаме: кой съдия няма син или най-малко сродник, комуто трябва да помогне Да си пробие път в живота?
За да вразуми и най-слепите, господин абат дьо Фрилер, една седмица след като получи първата присъда, взе каретата на негово високопреосвещенство епископа и отиде сам да занесе на своя адвокат кръста на Почетния легион. Господин дьо Ла Мол, пообъркан от това държане на противната страна, почувствувал, че адвокатите му се огъват, се обърна за съвет към абат Шелан, който го постави във връзка с господин Пирар.