— Уф! — изсумтя, когато едната й ръка замахна и го удари отстрани по главата. Пред очите му се завъртяха звезди и той се прекатури настрани и падна по гръб. Вдигайки двете си ръце върху лицето си в отстъпление, той извика:
— Достатъчно, жено! Достатъчно. Направи го. Надви ме. Тръгвай си, преди да си ми нанесла някое трайно увреждане.
Не беше искала да го удря. Ужасена от себе си и отвратителното си държание, Маргарет скочи от леглото и започна да крачи напред-назад из стаята с приведена глава и ръце, сключени зад тялото й. Никога досега не беше удряла някой. Е, освен по-малкия си брат Джони, но дребният калпазанин си го беше заслужил, задето беше хвърлил всичките й панделки през прозореца. А, и Емили, момичето, което постоянно й се подиграваше за червената коса и луничките, и на което тя не бе обръщала внимание, докато Емили не замери котката й с камък. И да не забравяме Томас, младият, ревнив Томас, който я беше приклещил на първия й бал и се бе опитал да пъхне ръка под роклята й. О, божичко.
Спирайки пред прозореца, Маргарет отмести завесата настрани и се втренчи невиждащо към предната част на имението. Беше отвратителен човек. Ужасен, злочест човек, задето бе удряла толкова много хора. Какво щеше да каже майка й?
— Маргарет?
Тя се обърна към леглото, когато чу приглушения глас на Хенри. Беше се проснал върху матрака, а масивната му фигура заемаше почти всеки инч от леглото. Лицето му все още беше скрито от ръцете му, затова не можеше да види изражението му, но ако болката в гласа му беше някакъв знак, значи бе наранила клетия мъж непоносимо.
— Да? — попита тя, като направи няколко крачки към него.
— Имаш страшно дясно кроше.
— Да — призна тя, провесвайки нос, — знам.
Хенри се изправи на лакти и завъртя глава, за да я погледне.
За нейно удивление, мъжът всъщност се хилеше. Хилеше се, сякаш бяха обсъждали времето, вместо да бяха участвали в юмручен бой.
— Ела тук — примами я той с пръст.
Тя се премести напред колебливо и спря на една ръка разстояние от него. Не вярваше на момчешката усмивка, която се беше разтеглила на лицето му. Със сигурност й беше бесен. Небеса, та тя направо го беше нападнала! Защо тогава се хилеше до уши като глупак?
— Какво има? — попита подозрително.
Хенри прокара ръка през косата си и хвана тила си.
— Ела по-близо — каза.
— За да ме вземеш? — Една червена вежда се повдигна. — Не мисля!
— Да те взема? — зачуди се той, като също повдигна едната си вежда. — Хм, Маргарет, какво имаш предвид? — Устните му се извиха в нещо, което не беше нито усмивка, нито подхилване, а комбинация от двете с малка примесица от самодоволно изражение. Тези негови устни правеха нещо със стомаха й. Чувстваше се така, сякаш беше глътнала пеперуди. Скачащи, танцуващи и правещи пируети пеперуди. Не беше напълно неприятно усещане.
— Да ме набиеш — обясни тя. — Ще ме набиеш, задето те нараних.
— Задето си ме наранила? — присмя се Хенри. — Мадам, нямам и сининка по себе си. Поне не и такава, която можеш да видиш.
Тя кимна замислено.
— Нараних ребрата ти, нали? И аз така си помислих. Страшно много съжалявам, Хенри. Просто, когато изгубя търпение, съм склонна да…
— Не си ми наранила проклетите ребра — изръмжа той. — Направо ми разби гордостта, жено. И ако си мислиш, че нещо от това, което се случи днес, ще напусне пределите на тази стая, най-добре да помислиш отново!
— Разбира се, че няма — отвърна Маргарет моментално. Направи още една крачка към края на леглото, а очите й се присвиха, когато обходиха тялото му. Явно не го беше удряла толкова силно, колко си бе мислила. Чувствайки се една идея по-добре, тя започна да се отдръпва, но преди да е успяла да премигне, а какво да говорим да реагира, Хенри беше обвил една ръка около кръста й и я дръпна върху него.
Тя се просна върху гърдите му с писък и веднага се опита да се измъкне, но ръцете на Хенри бяха като окови и с едно ловко движение, което я остави без дъх, я извърна под себе си, притискайки ръцете й от двете страни на главата й, за да не мърда.
— Пусни ме! — настоя тя, дори когато сърцето й заби лудо, а пеперудите в стомаха й се разбунтуваха.
— Не — отвърна Хенри, изглеждайки изключително самодоволен. — Не и преди да си платиш.
— Да си платя? Какво?
— Задето ме контузи — отвърна той.
Маргарет захапа долната си устна.
— Ти каза, че не си пострадал — прошепна, неспособна да срещне погледа му.