Хенри се подпря на един лакът и се усмихна иронично.
— Но ние не се познаваме изобщо.
Маргарет кимна.
— Това се опитвам да кажа.
— И какво, ако обичаш, сподели — попита той, повдигайки едната си вежда, — допринесе за тази промяна на чувствата ти? Преди един час твърдеше, че не си подхождаме, и ме замерваше с чинии по главата.
— Може и да съм малко избухлива — отбеляза сковано. — Но получи това, което заслужаваше, ухажвайки ме под лъжлив претекст и женейки се за мен само за да се сдобиеш със зестрата ми! Мъже като теб си имат имена, нали знаеш?
— И какви — изрече той, дарявайки я с бавна и лукава усмивка — са тези имена?
Прехапвайки устната си, Маргарет направи всичко възможно, за да не обръща внимание на лекото потрепване на сърцето си. По дяволите този мъж, който можеше да бъде изключително чаровен, когато поискаше.
— Мошеник и негодник — каза, опитвайки се да запази строго изражение.
— Да — съгласи се той, без да мигва даже. — Аз съм тези неща и много още. Все още ли искаш да се опознаем?
— Ако кажа да, ще ми позволиш ли да яздя Финеган?
— Изключено.
— Ще ми позволиш все някога — предрече тя.
Хенри се намръщи.
— Повече няма да се качиш на този кон, Маргарет.
„Ще видим“, помисли си. Внимателно измъкна краката си изпод главата на Хенри и стана от леглото, протягайки се, докато вървеше към вратата.
— Къде отиваш? — попита той, изправяйки се намръщено.
— Да взема нещо за ядене от кухнята. Умирам от глад.
— Е, тогава ще се видим на сутринта. По кое време сервират закуската обикновено?
Чак тогава Маргарет осъзна, че с Хенри за пръв път щяха да спят под един и същ покрив. По някаква необяснима причина тази идея караше бузите й да се изчервяват.
— Ъм — каза, като спря на прага, — седем и половина, предполагам.
— Седем и половина? — Хенри се изправи и протегна дългите си рамене над главата, издърпвайки края на ризата си от бричовете и разкривайки твърдите мускули отдолу. — Това е прекалено безбожен час, не мислиш ли?
— Тогава не ставай! — сопна се Маргарет. В момента, в който изрече думите, ръката се притисна към устата й и тя излетя от стаята, спирайки се единствено да я затвори след себе си. Беше стигнала на половината път до спалнята си, когато й се наложи да спре и да се облегне на стената. Притискайки дланите си към хладната повърхност, затвори очи и си пое дълбока, накъсана глътка въздух, за да успокои опънатите си нерви.
Е, това определено не бе минало както си беше представяла. Кой би си помислил, че съпругът й бе толкова… толкова очарователен? И остроумен. И мил. И толкова, толкова умел в целувките.
Докосна устните си отново, плъзгайки пръсти по тях, като си спомни за усещането от тялото на Хенри, което се притискаше в нейното. За устата му върху нейната. За преплитащите им се езици. За ръцете му… Очите й се отвориха. Небеса, какво си мислеше?
Хенри беше мошеник от възможно най-лошите! Беше избягал със зестрата й.
Нещо, за което не само се беше извинил, но също така платил десеторно, каза тихото гласче в главата й.
Заплаши да застреля Попи!
Само защото ти хвърли чиния по главата му. А и без това не беше сериозен. Хората казват какви ли не неща, когато са ядосани… Нали, Маргарет?
Той ме изостави!
Беше те оставил, за да натрупа богатство, и си е мислел, че живееш в лукс, докато го няма. Негова ли е вината, че счетоводителят му е подла змия?
Той се ожени за мен само заради парите ми.
Маргарет очакваше гласчето да й противоречи, но този път имаше само тишина. Неспокойна, тя тръгна бавно към стаята си и заключи врата след себе си.
Шеста глава
Когато лятото отстъпи на есента, когато нощите станаха хладни и по-дълги и листата започнаха да сменят цвета си, херцогът и херцогинята на Хийтридж бяха започнали едно бавно и непосредствено ухажване.
С общата цел да възстановят Хийтридж до първоначалното му великолепие, двамата работеха един до друг и съвсем скоро си създадоха комфортна рутина.
Маргарет се грижеше за конюшните сутринта — нещо, от което не искаше да се откаже, дори след като Хенри бе наел трима коняря — докато Хенри прелистваше счетоводните книги в кабинета си. Всеки следобед избираха различна стая, която да оголят до основи, задача, която по принцип се даваше на прислугата, но когато Маргарет отбеляза, че това било „тяхната проклета къща“ и за пръв път Хенри видя логика в аргумента й. През нощите преди вечеря винаги излизаха на разходка, обсъждайки свършените задачи или просто обикаляха безмълвно, удовлетворени от компанията на другия.