Бавно, но очевидно Хийтридж започна да възвръща част от великолепието си. Прозорците блестяха. Нови килими и картини бяха пристигнали с една от каретите. Полетата бяха обработени. Под наставлението на Маргарет две нови заграждения бяха добавени и се работеше по нов, по-голям хамбар, като всичко това се финансираше със средствата на Хенри, които беше спечелил от бизнес инвестицията си в чужбина. За жалост хазната на Хийтридж не беше толкова пълна, колкото трябваше.
На Хенри не му отне много време, за да разкрие дълбините на предателството на своя счетоводител. Ако съдеше по всички написани сметки, Питърсън бе ограбвал имението зад гърба им в продължение на години. Наскоро бе започнал да става достатъчно дързък, за да допуска очевидни грешки, като да взима всичките пари, които Хенри беше изпращал за Маргарет, вместо да ги източва малко по малко, както бе правил с предния херцог. Беше предателство на най-високо равнище и Хенри все още не бе решил как да се справи с него. Знаеше, че Питърсън бе в Лондон, факт, до който беше стигнал благодарение на безбройните сметки, които се трупаха на името на Хенри.
Да не би Питърсън да го мислеше за глупак? Или просто вече му бе все едно дали ще го хванат? Може би, помисли си мрачно Хенри, счетоводителят го мислеше за толкова невеж и глупав, колкото баща му. Ако наистина бе така, значи бе допуснал грешка, която съвсем скоро щеше да му струва много скъпо.
Смачквайки листа с изчисления, които сумираха общите загуби на Хийтридж през последната година, Хенри захвърли хартията през рамо с отвращение и прекоси стаята, за да погледне през прозореца.
Не беше избрал тази стая за свой кабинет случайно. Беше единствената на първия етаж, която гледаше към конюшните. Оттук имаше ясна гледка към загражденията, конюшнята и конете, както и червенокосата палавница, която се грижеше за тях.
Една усмивка се появи неочаквано на устните му, когато си спомни какво се бе разиграло вчера точно пред този прозорец.
Три пъти градинарят бе изпадал в пристъпи, задето лалетата му биваха изяждани от косматия звяр, който Маргарет толкова наивно наричаше кон. Хенри бе наблюдавал от безопасните предели на кабинета си как градинарят погна впрегнатата кобила с метла, след като бе открил, че си беше похапвала от току-що засадената градинка. Като мама мечка закриляща мечето си Маргарет се бе появила от нищото, и въпреки че Хенри не бе чул разпалените думи, разменени между двамата, без да пита знаеше кой бе излязъл като победител от спора.
Жената беше като пъзел. Пъзел, който му доставяше удоволствие да нарежда. Възбуждаше го, ядосваше го и го очароваше — често в рамките на няколко часа. Всяка разумна мисъл го напускаше, когато тя влезеше в стаята. Можеше да предизвика самообладанието му с един хаплив коментар… а слабините му — без да каже и дума.
И все пак, въпреки закачливите си шеги, флиртуващите погледи и неоспоримият огън, който гореше помежду им, всяка нощ Маргарет лягаше в своята спалня, а Хенри в неговата. През тънките стени можеше да чуе как заключва вратата и оставаше буден с часове, взирайки се в тавана, докато ароматът на лавандуловия й парфюм се носеше из въздуха, подтиквайки го към лудостта, когато всяка вечер заспиваше с празни обятия и болезнена възбуда.
Беше го дарила със смеха си и светлината си, но все още имаше част от нея, която сдържаше. Част, до която не можеше да се докосне.
Едно плахо почукване се дочу от вратата, прекъсвайки мислите на Хенри.
— Влез — каза той, без да се обръща.
Една от новите прислужници, младо момиче със светлокестенява коса и чипо носле отвори вратата няколко инча.
— Ваша Светлост? — каза тя.
— Да, какво има? — попита той, след като погледна нетърпеливо към джобния си часовник. Как не бе забелязал времето? Минаваше единадесет и половина. Трябваше да се срещне с Маргарет пред салона преди един час. Отивайки до бюрото си, нахлузи тъмнозеления си жакет, което беше оставил на стола, и разсеяно пристегна шалчето си. Жена му мразеше, когато някой закъсняваше за нещо. Нямаше да е много доволна. Може би трябваше да се спре до кухнята, за да й вземе сладкиш или да й откъсне цвете от новата градина отпред, или дори…
— Ваша Светлост?
Хенри погледна към прислужницата с леко намръщено изражение.