— С… снощи? — повтори Маргарет, надявайки се, че не бе забелязал лекото заекване в гласа й. Погубваше я, когато й правеше комплименти просто ей така, или когато я докосваше нежно, както правеше в момента, прокарвайки пръстите си през косата й, без даже да осъзнава. Нещо между тях се бе променило през последните няколко дена, нещо, което Маргарет не можеше да обясни, но определено й харесваше.
Хенри беше… омекнал, реши тя. Беше станал по-нежен. По-мил. Беше се отнасял с нея като с кралица през дните й на почивка, затрупвайки я с подаръци, много от които шоколадови, които в крайна сметка беше започнала да отказва, заявявайки, че ще стане твърде дебела, на което той бе отвърнал, че е перфектна без значение външния й вид.
Тя трябваше да е извън себе си от радост. Все пак не всеки ден съпругът й беше толкова любящ и загрижен. И въпреки това… въпреки това, имаше липсващо парченце като от пъзел. Не можеше да го опише как изглежда. Можеше единствено да го усети.
— Маргарет, готова ли си? — попита Хенри, прекъсвайки мислите й.
Поставяйки усмивка на лицето си, тя кимна и се изправи на крака.
— Да. Напълно.
— Добре ли си? — заинтересува се той, като се вгледа в нея по̀ отблизо. — Изглеждаш някак… странно. Ако не се чувстваш добре, мога да отложа пътуването. Да отидем другата седмица, когато се почувстваш по-добре. Нека само да повикам Хейстингс и да му кажа да отпрати каретата.
— Не, не — възрази тя, като постави ръка на гърдите си. — Добре съм, заклевам се.
Хенри се намръщи.
— Ако си сигурна…
— Абсолютно — отвърна лъчезарно.
Все още съмняващ се, Хенри протегна ръката си безмълвно. Тя я хвана и заедно се отправиха към каретата отвън.
През първата седмица в Лондон бе валяло като из ведро. Хенри можеше да каже по мрачното изражение на Маргарет, че фактът да бъде затворена в градската им къща я подлудяваше, но тя не се оплака, а той направи всичко възможно, за да я разсейва с игри на шах и четене пред камината късно през нощите.
Не й беше казал за истинската причина, поради която бе решил да дойдат в Лондон, а тя бе да открие Питърсън. Преди около месец счетоводителят беше изчезнал вдън земя. Хенри бе наел най-добрите детективи, които можеха да се наемат с пари, и когато те не бяха открили и следа, той реши сам да се заеме с въпроса.
След като три пъти беше стигал до задънена улица, беше почти готов да си признае, че е бил изключително арогантен да си мисли, че ще успее със задача, с която не бяха се справили и обучени детективи. Питърсън бе изчезнал като невестулка, скрила се под земята. Дали все още бе в Лондон предстоеше да се разбере, но нещо в Хенри му подсказваше, че все още беше някъде там.
Извади часовника от джоба на жилетката си и погледна надолу, за да види колко е часа. Десет и петнадесет. Той въздъхна и раздвижи схванатите мускули на врата и раменете си. Още един ден бе минал без отговори. Още една нощ, която щеше да прекара сам.
Безумно се бе надявал, че промяната на средата ще да запали искрата, от която двамата с Маргарет се нуждаеха, за да възпламенят огньовете, които ги изгаряха. И все пак всяка вечер тя му пожелаваше лека нощ и се оттегляше в стаята си, заключвайки вратата след себе си, отблъсквайки го, докато не дойдеше сутринта и не запееха старата песен на нов глас.
Направо се вбесяваше, когато чуеше превъртането на ключа всяка нощ. Наистина ли си мислеше, че ще я вземе насила? Беше обмислял да разбие вратата, само за да докаже, че може, но бързо бе решил, че това никак нямаше да помогне, освен да разпали гнева й, а това определено не искаше да се случва. Съпругата му беше ужасяваща, когато се ядосаше, но, по дяволите, беше му омръзнало да стъпва на пръсти в собствената си къща.
С неспокойни мисли и мрачно настроение, Хенри се изправи от бюрото и закрачи нагоре по стълбите. Преди даже да бе решил какво всъщност да направи, вече беше застанал пред вратата й и думкаше с юмрук толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите. Дочу изскърцването на матрака, а след това стъпки от боси крака. Ключът се завъртя и вратата се отвори.
— Хенри? — каза Маргарет, а на лицето й бе изписана тревога. — Наред ли е всичко? Какво правиш?
Той се вгледа в разрошените огнени къдрици, които се разстилаха по раменете й и тясната нощница с цвят на слонова кост. С ниско ръмжене той нахлу в стаята и затвори вратата след себе си, обливайки помещението в мрак.
— Какво, небеса…? — възкликна Маргарет. — Хенри, какво се е случило? Какво прав… умф!