— Разбира се — отвърна Жозефин. Лапвайки една цяла ягода в устата си, тя последва Катрин надолу по каменната пътека, която водеше до обора. Двете жени влязоха през двойните врати и спряха рязко от гледката, която ги посрещна.
Там, по средата на конюшнята, с вдигнати до коленете поли и с долни гащи на показ, Грейс се беше качила на най-големия кон, който Катрин някога беше виждала.
— Божичко! — ахна тя.
— Грейс, какво, за бога, правиш? — проплака Жозефин. Крачейки гневно, тя се пресегна да отскубне юздите от ръцете на лорд Мелбърн, но той ги скри зад гърба си със застрашително изражение, преди да се е успяла да се добере до тях.
— Добре съм — изчурулика Грейс, пренебрегнала бурните реакции на приятелките си. — Стивън просто ме учеше как да яздя Попи. Не е ли прекрасна? И толкова добричка. Даже мисля, че няма да падна нито веднъж.
— Слизай веднага — настоя Жозефин.
— Изглеждаш прекрасно, скъпа, но тостът ще започне всеки момент, а ти вече изпусна церемонията. — Катрин каза нежно.
— О, по дяволите — възкликна Грейс. — Сякаш току-що се качих. Беше ли хубава сватбата?
— Прекрасна — отвърна Катрин.
— Плака ли?
— Не, не съм плакала. Побързай, скъпа. Всички сигурно ни чакат.
Без да се замисли за безопасността си, Грейс преметна десния си крак през широкия гръб на Попи и се спусна към земята. Катрин изписка. Жозефин се затича напред с разтворени ръце, възнамерявайки да хване приятелката си, но беше избутана настрани от Стивън, който се втурна и хвана годеницата си, преди да е паднала.
Задържа я за момент към гърдите си, прошепна нещо в ухото й, което я накара да се изкиска, пусна я на земята и излезе от конюшнята, без да поглежда назад.
— Ох — каза Грейс с искрящи очи, — това беше прекрасно!
— Прекрасно? Можеше да се убиеш! Лорд Мелбърн не биваше да позволява да се впускаш в такива опасни занимания — намръщи се Жозефин.
— Глупости — отвърна Грейс. — Никога нямаше да ме остави да падна. Сега къде е този тост? Не искам да го изпускам. Мислите ли, че Маргарет ще ми е ядосана, задето пропуснах сватбата й?
— Е, поне присъства на първата. Уважила си я веднъж. — каза Катрин.
Все още раздразнена от случилото се, Жозефин отпрати приятелките си, твърдейки, че ще ги настигне, след като прибере Попи. Старата кобила влезе охотно в клетката си, а тя затвори вратичката след нея и побърза да излезе навън, за да не изпусне тоста.
На половината път към шатрите Жозефин спря рязко, когато видя, че не е единствената, която се е отделила от празненството.
— Какво искаш? — попита грубо.
— Търсих те — отвърна съпругът й.
Не за пръв път Жозефин забеляза, че Траверсън отново беше оставил косата си да порасне. Непокорните къдрици стигаха малко под раменете му в смесица от русо и кестеняво, които изглежда никога не бяха единствените оттенъци. Придаваха му буен външен вид, който контрастираше ярко със стегнатия й кок и прилежната й жълта рокля.
— Е, намери ме — каза тя.
— Какво правеше там? — попита той нежно.
Жозефин си пое рязко въздух.
— Ти какво мислиш? — сопна се тя. Беше уклончив отговор, какъвто не биваше да дава, но опреше ли до този мъж, просто не можеше да се спре. Ако — поне веднъж — и се бе опълчил и й бе поискал сметка за презряното й поведение, може би щяха и да имат шанс да разрешат проблемите помежду си, но не. Той беше мъж, който обичаше да се преструва, че нищо не се е случило. Мъж, който отбягваше всякакъв вид конфронтация. Той беше мечтател, помисли тя горчиво. Мечтател, който никога не се сети да я включи в мечтите си.
Нещо проблесна в дълбините на сивите му очи. Нещо непознато. Нещо мрачно. Но изчезна още преди да се е показало напълно, оставяйки Траверсън с обичайното си изражение на недоумение.
— Искаш ли да те придружа обратно до шатрите? — попита учтиво.
— На всяка цена — просъска Жозефин. Подавайки ръката си, тя едва го дочака да я хване, преди да закрачи напред към приема, влачейки го след себе си като парцалена кукла. Стигнаха до първата шатра точно когато Хенри се изправяше с чашата си в ръка и застанаха в задната част, за да не привличат вниманието.
— Бих искал да благодаря на всички вас, роднини и приятели, задето присъствахте на този специален ден — започна Хенри, а ясният му, плътен глас прогърмя отвъд тълпата. — Както всички знаете, това не е първият път, в който минавам под венчилото, но е първият, в който успях да стоя на краката си.