— Къде е конят ми? Заминавам си.
— Толкова скоро? — попита момчето, като се облегна на една греда и се килна настрани. Един слънчев лъч се процеждаше през входа на обора, огрявайки половината лице на момчето. Кожата му беше неестествено гладка за момък, а по бузите си имаше лунички. А една абсурдно голяма шапка закриваше очите му. Не можеше да е на повече от тринадесет-четиринадесет години и Хенри усети непознато чувство на състрадание. Ясно бе, че момчето работеше здравата, за да поддържа конюшнята чиста и подредена. Вършеше задачите на голям мъж и ако слабото му тяло беше признак, то работата беше започнала да си оказва влияние.
— Просто доведи коня ми — каза Хенри мило. — Ще ти платя за отделеното време.
— Заведох коня ти при другите на полето отзад. Беше доста уморен.
Състраданието беше моментално заменено с раздразнение.
— Оставил си го? Е, отивай да го доведеш тогава! Искам да се върна на пътя, преди да се е стъмнило.
Момчето присви тесните си рамене.
— Не мога да го доведа сега.
— И защо?
— Защото се сприятели с Попи и ще нарани чувствата й, ако си тръгне толкова бързо. А и защо толкова припираш да си тръгнеш?
— Това — каза Хенри през стиснати зъби — не е твоя скапана работа. — Той закрачи покрай конярчето, възнамерявайки сам да вземе коня си, когато следващите думи на момчето го спряха.
— Знам къде е жена ти, ако я търсиш.
Хенри се завъртя рязко.
— Виждал си съпругата ми?
— Да. Виждам я постоянно. Какво искаш от нея? — Момчето всъщност имаше дързостта да му се ухили, разкривайки равни бели зъби и трапчинка високо на лявата си буза.
Хенри усети как раздразнението му се разраства и стисна ръце в юмруци, за да не протегне ръце и да удуши момчето.
— Все още в Хийтридж ли е? — успя да попита с привидно спокоен тон.
— Разбира се, че е тук. Всъщност е точно тук в конюшнята.
В конюшнята? Хенри обърна глава във всички посоки, докато оглеждаше пътеките, покрити със сено. Всяка клетка беше прилежно затворена. Малката стаичка, в която държаха храната и седлата, беше заключена от външната страна. Жена му не беше тук, освен ако не се криеше в някоя от клетките, а той не обичаше да го правят на глупак.
— Не я виждам — изръмжа.
— Може би не се вглеждаш достатъчно.
Хенри си пое рязко въздух.
— От колко време работиш тук? — попита настоятелно.
— Оу, около осем месеца и половина — отвърна момчето. Поради някаква причина изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не се засмее и Хенри започна да се чуди да не би арогантното момче да беше лудо.
— Ако искаш да си запазиш работата, се научи да говориш с уважение, или ще се озовеш на улицата — каза остро, а зелените му очи искряха.
Изглежда момчето се сепна от порицанието му, но беше за негово добро. В работната сфера нямаше място за слуги, които възразяваха на господарите си и най-добре беше да научат този безценен урок от ранна възраст.
Момчето се отблъсна от мястото си и скръсти тънките си ръце. Устата му се присви инатливо и то дръпна върха на шапката си надолу.
— Грубиян — промърмори.
Очите на Хенри се разшириха.
— Моля?
— Казах, че си грубиян — отвърна троснато момчето.
— А аз казвам, че си уволнен!
— Добре. И без това не ми се плащаше. От сега нататък можеш сам да си чистиш конюшнята! — Момчето запрати голямата шапка настрани, разкривайки дълга, къдрава, тъмночервена коса, която моментално го превърна в нея.
Хенри стисна челюст. Беше виждал тази червена коса само на една жена досега. Стиснал устни, той се обърна и закрачи навън от конюшнята.
Този път наистина го беше направила. Леко изумена от собствената си смелост, Маргарет тръгна след Хенри. Късите й крака не можеха да се сравняват с неговите, затова трябваше да притичва, за да го настигне. Не я удостои с нещо повече от кос поглед, когато застана до него, но спря по средата на пътя, което тя прие за добър знак.
— З-здравей — каза тя, останала без въздух от краткото бягане. — Как си?
Тишина.
— Извинявам се, че те заблудих. Не беше много мило от моя страна. — „Въпреки че си го заслужаваше, ти, несръчна човекоподобна маймуно.“
Тишина.
— Значи най-накрая дойде да ме посетиш? На какво дължа това неочаквано удоволствие? — Този път не се опита да скрие сарказма в думите си. А и защо да го прави? Не беше нейна вината, че мъжът й бе толкова сляп, че не можеше да познае и собствената си съпруга. Обзалагаше се, че даже ако беше облечена с рокля и беше пуснала косите си, пак нямаше да знае коя е! Маргарет едва сдържаше гнева си. Освен това бе изключително груб към нея, когато я бе мислил за конярче. Не понасяше хора, които бяха груби към слугите си. Истинският характер на един мъж се разбираше от начина, по който се отнасяше с персонала си, а мрачният характер на Хенри току-що бе излязъл наяве.