— Къде е останалата част от прислугата?
— Бяха освободени, Ваша Светлост.
Хенри спря рязко и се обърна.
— Да, наясно съм с това! Но защо са били освободени, Хейстингс?
Пренебрегвайки тирадата на господаря си, Хейстингс продължи да гледа право напред.
— Опасявам се поради липса на средства — отвърна той.
— Липса… липса на какво? — заекна Хенри. Звучеше така, сякаш Хейстингс беше казал, че нямаха прислуга поради липсата на средства, но това не можеше да е истина. Беше изпращал пари на счетоводителя си през последните осем месеца, достатъчно, за да покрият разходите, да платят заплатите на прислугата и освен това да останат за издръжка на Маргарет. Къде бяха отишли парите? Определено не и в имението. Мястото се разпадаше до основи! Имаше само един ясен отговор, който виждаше, и този отговор касаеше съпругата му. Божичко, нямаше представа за какво бе успяла тази жена да изхарчи такова богатство за по-малко от година, но възнамеряваше да разбере.
— Можеш ли, ако обичаш — започна отсечено, — да осведомиш лейди Уинтър, че очаквам присъствието й в трапезарията. Веднага!
Хейстингс се поклони дълбоко.
— Разбира се, Ваша Светлост.
— И побързай — добави Хенри. По принцип не избухваше толкова бързо, но нищо не вървеше така, както си бе представял. Но да намери имението в такъв вид и собствената си съпруга — неговата съпруга! — облечена като конярче, му беше дошло в повече, а когато Маргарет му се бе противопоставила и бе отказала да дойде с него в Лондон, това беше преляло чашата. Къде беше изчезнало милото, свенливо момиче, за което се беше оженил? Не можеше да се каже, че богатите наследници, готови да се омъжат за херцог, бяха на изчезване. Хенри бе имал шанс да избира и се беше спрял на Маргарет, защото хареса външния й вид и кроткото й държание.
Сега бе повече от ясно, че всичко е било един фарс, за да може тази коварна малка заговорничка да се сдобие със семейния пръстен на алчните си пръсти. Ще му пропилява всичките пари, така ли? Ще му казва не, така ли? Хенри сви ръце в юмруци, преди да ги е стоварил в края на масата, достатъчно силно, за да събори съдовете. Веднъж вече го бяха направили на глупак много отдавна и устните му се свиха при болезнения спомен. Нямаше да позволи да се случи отново.
— Повикал сте ме? — провлече един безочлив глас откъм вратата.
Хенри се обърна. Очите му се присвиха, след което се разшириха невярващо, когато видя, че жена му все още бе облечена с дрехите си за езда, въпреки че й бе казал да се преоблече. Върху едната си буза имаше размазано петно кал, а косата й се спускаше в буйни къдрици по гърба. Ботушите й бяха окаляни, а ризата разпасана. Накратко, беше истинска бъркотия от главата до петите.
— Приличаш на мъж — каза подигравателно.
Устните й се извиха нагоре.
— Поне един от нас трябва да е.
Хенри се скова целият, когато тялото му се изпълни с насилствен порив да хване Маргарет за раменете и да я разклати, докато й дойде акъла. Всъщност беше направил една крачка напред, преди да се осъзнае, и кимна троснато към празния стол в края на масата.
— Сядай — нареди.
За негова изненада Маргарет се подчини, въпреки че не си даде много зор, докато се влачеше през целия път и се отпусна на стола, който беше посочил. Когато се настани, взе една от вилиците и започна да я върти лениво между пръстите си със замислено изражение.
— Мислех си… — каза изведнъж, разчупвайки напрежението, което се беше създало между тях.
Хенри седна бавно на стола си в другия край на масата и постави лакти от двете страни на посудата пред себе си.
— И? — подкани я той, когато тя замълча.
— И… И стигнах до извода, че не те харесвам. Въобще — поясни тя, в случай че бе останал с погрешното впечатление, че го харесваше поне малко.
— Колко жалко — каза Хенри.
Тънките й рамене се отпуснаха и повдигнаха. Започна да си играе със салфетката, което беше единственият признак, че не бе толкова сдържана, колкото тонът й го оставяше да си мисли.
— И не желая да те придружавам до Лондон — продължи бодро. — Или където и да е било другаде.
— Колко жалко — повтори той.
Сини очи с цвета на ясно небе в летен ден го погледнаха изпод червеникави мигли. Изключително дълги, извити мигли, отбеляза разсеяно Хенри. А и толкова необикновен цвят. Нито червен, нито рус, нито кафяв, а смесица от трите. Същото важеше и за косата й. Наистина ли бе смятал, че е червена? Не, реши той. Не червена. Беше като огнено злато, каквото не бе виждал досега. Къдриците й блестяха под светлината на свещите, привличайки погледа му като молец към светлина.