— Какво правеше обвиняемата, когато я видяхте за първи път?
— Отваряше багажника на колата.
— Имаше ли ключ?
— Не зная.
— Не забелязахте ли да има проблеми с ключалката?
— За първи път осъзнах нейното присъствие, когато отвори багажника.
— После?
— Тогава тя извади куфара, остави го на земята и се наведе над него.
— Можете ли да опишете това по-подробно? Бихте ли го демонстрирал?
Свидетелят се изправи отегчено, наведе се, без да сгъва колене, и изпъна ръце напред.
— Ето така — каза той.
— Тя беше гърбом към вас, нали?
— Да.
— И какво забелязахте?
Той седна отново и се усмихна:
— Откровено казано, направиха ми впечатление краката й.
Залата зашумя. Дори съдията Дилърд се усмихна леко.
— Хващаха око, така ли? — младият адвокат се помъчи да намали напрежението.
— Доста.
— И какво се случи после?
— Видях я да вади нещо от куфара. След това го затвори, изправи се и го остави отново в багажника.
Адвокатът погледна журито, сетне часовника си и прехапа долната си устна. Изглеждаше крайно нерешителен. Съдията му се притече на помощ.
— Явно е, че делото още днес ще бъде дадено за решение на съдебното жури. А и съдът отбелязва присъствието в залата на адвоката Мейсън. Той не е от нашия град и е пристигнал специално за подписване на важни документи. Сега е единадесет и четиридесет и пет и ако няма възражения, съдът ще се оттегли до два следобед.
— Не може ли преди това да приключи поне разпитът на свидетеля? — обади се уморено прокурорът.
Съдията Дилърд погледна младия адвокат.
— Ако съдът няма нищо против, бих желал да задам още един-два въпроса на свидетеля, но преди това искам да поговоря с клиентката си. Съдът може би си спомня, че това дело ми бе възложено служебно и признавам, че…
— Много добре — прекъсна го съдията. — Съдът се оттегля до два следобед. През това време членовете на журито не бива да забравят препоръката му да не обсъждат делото помежду си, да не позволяват на никой да прави това в тяхно присъствие, да ги информира или да изразява мнение, докато делото не им бъде предадено за решаване. Съдът се оттегля.
Двадесетината присъстващи се отправиха бавно навън. Прокурорът събра документите от масата и ги пъхна в куфарчето си. Младият адвокат остана, за да размени няколко думи със своята довереница. След малко при тях дойде шерифът, който щеше да придружи падналата духом млада жена до затвора.
Висока стройна брюнетка с пламтящи очи се приближи и сложи ръка на рамото на адвоката.
— О, Франк — прошепна тя развълнувано, — ти беше чудесен!
Мейсън, който се бе отправил към кабината на съдията и в този момент минаваше покрай двойката, забеляза, че младият му колега се изчерви.
Когато отвори вратата, съдията Дилърд палеше пурата си.
— Здравейте, Мейсън — поздрави го той. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.
— Нямате никаква вина, аз подраних. Какъв е този случай?
— Едно от уж лесните дела. Предполагам, че ответницата е виновна, но дявол да го вземе, когато си зад съдийската маса, този вид дела не могат да не те безпокоят.
— Делото е възложено служебно, нали?
— Точно така. Назначих Франк Нийли. Баща му е търговец в нашия град, а самият Франк е добро момче. Познавам го от години, а неговият баща — откакто се помня. Франк е способен млад адвокат, но някои неща, като разпита на свидетел например, се научават само от практиката.
— Имате ли някакви съмнения относно достоверността на показанията на свидетеля?
Съдията замълча, премисляйки отговора си.
— Винаги изпитвам съмнение, когато идентифицирането става набързо. Има нещо дразнещо в покровителственото поведение на свидетеля. Както знаете, служебните защити се възлагат по принцип на млади адвокати, за да се учат. По-възрастните адвокати са много заети и отказват да вземат подобни дела. Това е начинът младите да придобият опит. Нали носите документите по делото Далтън?
Мейсън отвори куфарчето и измъкна купчина документи. Съдията седна до бюрото си, прегледа ги набързо и ги подписа.
— Какво ще кажете да обядваме заедно? — попита Мейсън.
— Съжалявам, но съм зает. Уговорих се, преди да науча, че ще дойдете. Как вървят нещата в големия град?
— Горе-долу.
— Чувам, че продължавате светкавичната си кариера, като в последния момент вадите заека от ръкава си. Как го правите?