— Добре. Нещо друго?
— Има още нещо. Преди да излезете, огледайте внимателно стаята си. Трябва да се уверите, че няма подхвърлено още нещо.
Мейсън затвори телефона. Дела се провикна от офиса:
— Искаш ли да се обадя на Майк в „Джошуа трий“?
— Да.
— Добре. Веднага ще се свържа с него.
Мейсън внимателно сгъна чека, прибра го в портфейла си, взе шапката и палтото си, както и палтото на Дела от шкафа, готов да й помогне да го облече, когато тя се върна от телефона.
— Бързо го навлечи! Как е времето?
— Май ще вали. Тъмно е като в рог, надвиснали са черни облаци и духа южен вятър. Може да рукне дъжд всеки миг. Въздухът е влажен и тежък.
— Да вървим! Ще посрещнем Ивлин Бегби в „Джошуа трий кафе“.
Дела Стрийт нагласи шапката си, Мейсън изключи осветлението и двамата тръгнаха по коридора, като се отбиха за малко в кантората на Дрейк, за да разменят някоя и друга дума.
Мейсън умело шофираше по задръстените улици, избягвайки тесните кръстовища, като избираше преките булеварди, които не бяха толкова натоварени по това време на вечерта.
— Сигурно ще пристигне преди нас? — запита Дела.
— Би трябвало.
— Какво мислиш за този пистолет, шефе?
— Веднъж тя се обадила на Мерил и беше арестувана за обир на бижута. Позвънила му втори път… Сега твърди, че е намерила пистолет, а е отсъствала почти през целия следобед.
— Ти си циник.
— Адвокатът е свикнал да приема фактите със сдържан и благоразумен цинизъм.
— Но тя уверява, че с пистолета не е стреляно.
— Така казва тя.
Дела го погледна изпитателно, след това се облегна мълчаливо назад. Мейсън съсредоточи вниманието си върху шофирането. Ускоряваше, за да хване зеленото, когато беше възможно, избягваше колите, които завиваха наляво, влизаше и излизаше от колоната, но нито веднъж не наруши правилника.
Портиерът на „Джошуа трий кафе“ беше щастлив да ги посрещне. Той пое колата на Мейсън и раболепно поздрави:
— Добър вечер, мистър Мейсън. Добър вечер, мис Стрийт. Кани се да вали.
— Наистина.
— Ще останете ли за вечеря?
— Така възнамеряваме.
— Колата ще ви чака, когато излезете.
Мейсън влезе в ресторанта и оберкелнерът Майк забърза към него.
— Сигурно вече ме очаква една млада дама? Червенокоса?
Оберкелнерът бързо премести поглед от Дела към Мейсън и поклати отрицателно глава.
— По дяволите, вече трябваше да е тук. А, ето я, идва. Маса за трима, Майк. Не искам никой да ни безпокои.
Дела Стрийт тръгна към Ивлин Бегби.
— Намери ли още нещо?
— Не.
— Мислехме, че ще пристигнеш преди нас.
— Случи се нещо ужасно!
Дела заведе червенокосото момиче при Мейсън и Майк ги настани в едно ъглово сепаре.
— Дела и аз предпочитаме „Бакарди“. Вие…
— Обожавам го. Мога ли да получа едно двойно?
— Три двойни. Изглежда ще вали. Добре ще е да се загреем отвътре.
Адвокатът погледна изпитателно Ивлин:
— Какво има?
Тя се разсмя нервно.
— Къде е пистолетът?
— В чантата ми.
— Сигурна ли сте, че с него не е стреляно?
— Вече е стреляно — рече тя, наведе се напред и подпря с ръце брадичката си. — Цялата треперя. Мислех се за много корава, но сега не съм сигурна, че няма да припадна.
— Облегнете се назад! Какво не е в ред?
— Всичко. Мога ли да си поема дъх, преди да ви разкажа какво се случи. Ще се оправя след „Бакардито“.
— Подробностите могат и да почакат, но трябва да разбера какво е станало и то веднага. Може би не разполагаме с много време!
— Нападнаха ме!
— И вие стреляхте?
Тя кимна. Последва мълчание. Ивлин явно събираше сили, за да разкаже всичко.
— Никога не съм преживявала такъв шок. Някой се опита да ме убие.
— Почакайте! Спокойно! Кой беше? Успяхте ли да го видите?
Тя кимна.
— Познавате ли го?
— Не знам. Лицето му беше скрито. Искаше да ме убие. Опита се да ме избута от шосето.
— Това ли ви забави?
— Да. А и претърсих стаята.