Двамата заместник-шерифи придвижиха колата си встрани от пътя, извадиха мощен прожектор, застанаха до съборената мантинела и насочиха лъча надолу по стръмния склон.
Дела Стрийт се приближи до Мейсън и Ивлин Бегби:
— Какво става?
— Вероятно друга жертва — отвърна Мейсън.
— Не сте се прицелвала, нали? — Дела погледна изпитателно Ивлин.
— О, Господи, не! Просто стрелях през прозореца.
— Ще ида да хвърля един поглед, Дела. Ти остани тук и прави компания на Ивлин — обърна се адвокатът към Дела.
Мейсън се мушна през дупката в мантинелата.
— Виждате ли нещо? — попита той полицаите.
— На дъното на дерето има кола — рече Ферън. — Трябва да вземем въже. Ще го вържем за мантинелата, за да можем безопасно да се спуснем долу. Отиваме за него.
Колегата на Ферън се появи с въжето. Топ направи възел около една от подпорите и после метна въжето в дерето.
— Да вървим! — подкани го Ферън.
Двамата шерифи се спуснаха по склона, като де държаха за въжето, за да не паднат. Мейсън виждаше, как светлината на прожектора танцува в тъмнината над дълбокото дере. От време на време до слуха му достигаха възбудените им гласове, но не можеше да разбере какво са намерили. Очевидно двамата шерифи бяха напълно забравили за хората горе. Мейсън хвърли поглед към колата, където Ивлин и Дела седяха една до друга. Чуваше гласа на секретарката си, която поддържаше разговора. Адвокатът хвана въжето, отпусна се с цялата си тежест и се заспуска надолу по стръмния склон. Беше тъмно като в рог. Блуждаещият лъч на прожектора, както и светлините на Холивуд, който лежеше в низината, с бляскавите си цветни мигащи реклами му помагаха да се придвижва към дъното.
Засланяйки очи с ръка, за да вижда по-добре в мрака, Мейсън успя да различи следи от автомобилни гуми, които се губеха встрани. Колата беше прелетяла във въздуха двадесетина метра. Накрая се беше блъснала и бе издълбала дупка в хълма.
Мейсън продължи да се спуска, като се държеше за въжето и същевременно внимателно опипваше пътя. Гласовете от дъното на дерето ставаха все по-ясни и той се заслуша в разговора на полицаите.
— Дяволски добра работа, ако питаш мен!
— Сигурно е минал през десния прозорец… Отворен…
— Най-добре е да се обадим в отдел „Убийства“… В района на града е…
Мейсън премина през пелина и най-после стъпи на дъното на дерето. Един голям храсталак бе смачкан от претърколилата се кола.
— Е, какво открихте?
— Сам ли сте? — изведнъж рязко попита Ферън.
— Да. Момичетата останаха горе при колата.
— Изглежда е стреляла право в целта!
— По дяволите! — възкликна Мейсън.
Той тръгна по тясната просека, изсечена от мъжете около преобърнатата кола. Плъзгайки се по разпилените парченца от счупеното предно стъкло, лъчът на прожектора спря върху сгърчено тяло, на чиято глава беше нахлузена калъфка за възглавница.
— Десният прозорец е отворен — обясни Ферън, — но е затиснат отдолу. Колата се е преобърнала и е застанала под наклон така, че лявата й страна стои много по-високо. Налага се да отворим някой прозорец. Той без съмнение е мъртъв, но трябва да сме напълно сигурни, преди да уведомим следователя. Ще се обадим в отдел „Убийства“. Как ли ще посрещне момичето новината, че го е убило?
— Искате да кажете, че стреляйки напосоки с лявата ръка, го е улучила смъртоносно?
— Това е най-опасната стрелба — заключи Ферън.
— Тестовете показват, че когато човек е възбуден и стреля инстинктивно, все едно те сочи с пръст.
— Можем да разбием вратата, Бил, или да счупим стъклото — намеси се колегата на Ферън.
— Не обичам да чупя стъкла. По-добре да разбием вратата.
— Предната е много деформирана. Ще отворим задната.
Мъжете успяха да разбият лявата задна врата с брадвата, с която бяха проправили пътеката. Ферън се вмъкна вътре, за да опипа китката на убития.
— Няма пулс — докладва той. — Мъртъв е!
— Можеш ли да извадиш талона?
— Ще опитам, дръж вратата отворена. Май ще успея.
Ферън се протегна, докато пръстите му докоснаха талона на колата, защипан за сенника. Той отпусна закопчалките, които го придържаха на място. После, измъквайки се бавно назад, излезе навън.
— Боже мой! — изпъшка той, докато се изправяше и отупваше. — Останах без дъх. Май съм изгубил формата си? Доста се озорих!