Мейсън се обърна към секретарката си:
— Знаеш си работата, Дела! Обясни на лекаря, че имам нужда от дванадесет часа преднина. След като помогнеш на Ивлин да си легне, вземи такси и иди до кантората на Пол. Ще те чакам там. Не казвай на никого къде се намирам!
Тя кимна.
— А къде ще бъдете? — запита Ивлин.
— Ще търся отговор на някои от въпросите, които ще ви зададат. Не се тревожете! До утре не съществувате за света!
9
Мейсън вкара колата в паркинга на сградата, където се намираше кантората на Пол, дръпна рязко ръчната спирачка, изключи фаровете и двигателя, изскочи навън и забърза към входа. Момчето от асансьора го поздрави:
— Добър вечер, мистър Мейсън!
Адвокатът му подаде една банкнота от пет долара.
— Това пък за какво?
— Нещо си объркал.
— Какво и кога?
— Самоличността. Не съм мистър Мейсън. Може да приличам на него, но не съм Мейсън. Казвам се Хари Марлоу и имам среща с мистър Дрейк от детективското бюро „Дрейк“.
Момчето примигна:
— Разбирам, мистър Марлоу. Отначало ми заприличахте на адвоката Мейсън, но сега виждам, че приликата е съвсем слаба.
— Много хора твърдят, че приличам на мистър Мейсън. Бих желал да го зърна някой ден! Що за човек е?
— Прекрасен — отвърна то, докато прибираше банкнотата. — Много щедър! Ще се запишете ли в приемната книга, мистър Марлоу?
Когато асансьорът спря, Мейсън хукна към кантората на Дрейк.
— Тук ли е Пол? — запита той телефонистката. Тя кимна, беше заета с номератора.
— Предайте му, че съм на път към него. Ако някой пита за мен, не сте ме виждали. Не важи за Дела. Щом дойде, веднага я изпратете в кантората на Пол, а ако се обади, ме свържете. Като казвам някой, имам предвид абсолютно всички!
Телефонистката се поколеба:
— И полицията ли?
— И полицията!
— Бихте ли излязъл навън, мистър Мейсън?
— Защо?
— Тогава ще мога да кажа, че сте се отбил само за минутка и веднага сте си тръгнал. Когато се върнете, ще бъда в съседната стая. Не обичам да лъжа полицията. А и на мистър Дрейк няма да му хареса.
— Дадено! Излизам.
Той напусна кантората, изчака малко в коридора и отново влезе. Този път в помещението нямаше никого. Мейсън премина през летящата врата и, коридора, от двете страни на който бяха разположени редица уютни кантори. Стигна до последната ъглова кантора и отвори вратата. Седнал зад бюрото, Дрейк ядеше хамбургер и пиеше кафе.
— Здрасти, Пери! Какви са новините?
— Много и най-разнообразни!
— Хайде, разказвай!
— Първи ти. Какво разбра за пистолета?
— Не ми влиза в работата, Пери, но те съветвам да не се заяждаш с Мървин Олдридж. Не е цвете за мирисане.
— Че кой се заяжда с него?
— Ами ти!
Мейсън се отпусна на един от фотьойлите, качи дългите си крака на бюрото, усмихна се и запали цигара.
— Бъркаш ме с някого, Пол!
— Ами този пистолет? — поклати глава Дрейк.
— Кой пистолет?
— Този, от който се интересуваш.
Мейсън подскочи и рязко свали краката си от бюрото. Погледът му стана твърд.
— Хайде, Пол, кажи какво те мъчи!
— По телефона ти ми продиктува номера на един пистолет. Успях да го открия, защото е купен съвсем скоро от един магазин за спортни стоки в Нюпорт Бийч.
— Продължавай!
— На двадесет и първи миналия месец Мървин Олдридж е купил два еднакви пистолета.
— Два пистолета?
— Точно така!
— И единият от тях е този, за който ти телефонирах?
— Правилно си разбрал.
— А другия?
— Ти ми продиктува номер 17474-ЛВ. Купил е него, а също и 17475-ЛВ.
Мейсън замълча замислен, проследявайки с поглед дима от цигарата, който се виеше нагоре.
— Е? — не издържа Дрейк.
— За какво са му притрябвали два пистолета?
— И аз се питам. Но е купил два и е платил в брой.
— Да знаеш случайно дали е дал някакво обяснение на продавача, докато е чакал…
— Имай милост, Пери. Магазинът е затворен. Може да мине много време, докато открием продавача. Моят човек е проверил в архива на шерифа. По номера открил къде е бил продаден. Тъкмо се канел да си запише данните и забелязал, че има още един документ, подписан от Мървин Олдридж. Проверил номера и така разбрал за продажбата на втория пистолет от същия модел.