— Какво беше положението, когато пристигнахте там?
— Валеше. Колата беше в дерето. На местопроизшествието заварих един полицай от службата на шерифа и полицейския фотограф.
— Какво направихте?
— Слязох долу, за да извърша оглед на трупа и след задължителните снимки помогнах при изваждането му. Посочих някои подробности на прокурора, които смятах за значими, и привлякох вниманието му върху факти, които не биваше да бъдат пропуснати.
— Какво искахте да кажете с това?
— Ами намекнах, че положението на ключа за светлините е от съществено значение.
— И какво беше положението на този ключ?
— Не беше включен.
— Впоследствие сте разговарял с обвиняемата по това дело?
— Да.
— Принуждавана ли е по някакъв начин да дава показания?
— Не.
— Заплашвана ли е?
— Не.
— И даде показания свободно и доброволно?
— Да.
— Разпитахте ли я за светлините на колата, с която е била нападната?
— Зададох й такъв въпрос.
— Какво ви отговори?
— Каза, че светлините били включени, били насочени високо нагоре, отразявали се в огледалото и я заслепявали.
— Иззехте ли оръжието, с което е извършено престъплението?
— Да.
— Къде го открихте?
— У Пери Мейсън, защитника на обвиняемата.
— Точното място?
— В жабката на колата му.
— Кога?
— Беше към единадесет вечерта.
— Къде?
— Той пристигна в „Краункрест“, ресторанта, където работи обвиняемата. Явно искаше да се срещне с нея, преди…
— Вашите изводи са без значение — прекъсна го Строн. — Вие сте длъжностно лице. Знаете правилата за даване на показания. Позволено е да излагате само фактите. Продължете!
— Запитах го за пистолета, който му е дала обвиняемата в ресторанта.
— Мистър Мейсън предаде ли ви пистолета?
— Да. Всъщност той каза, че пистолетът е у него и посегна към жабката. Така че аз я отворих и го взех.
— Къде се намира оръжието сега?
— У мене.
— Какво беше състоянието му, когато ви го дадоха?
— Същото, каквото е и сега.
— А барабана? В него имаше две празни гилзи и четири патрона, нали?
— Точно така беше.
— Тъй че пистолетът е в същото състояние?
— Да.
— Можете да се закълнете, нали?
— Да.
— Ваша милост, моля оръжието да бъде прието като веществено доказателство номер едно!
— Бих желал да задам няколко въпроса преди пистолетът да бъде приет като веществено доказателство — намеси се Мейсън.
Холкъм се обърна към адвоката с подчертано пренебрежение:
— Твърдите, че сега пистолетът е в същото състояние, в каквото сте го получил?
— Да.
— И нищо не е правено с него?
— Да.
— Предадохте ли пистолета за балистична експертиза?
— Да.
— И знаете, че там са произведени опитни изстрели? Бяхте ли там по това време?
— Да.
— За да се възпроизведат изстрелите, е трябвало патроните да бъдат извадени…
— Разбира се! Патроните в пистолета са доказателство. Искахме да покажем, че фаталният куршум има същия състав, както и останалите в пистолета патрони. Ето защо не можехме да стреляме с тях.
— Така е. Значи изпразнихте пълнителя, стреляхте и после върнахте празните гилзи и патроните, които бяха извадени?
— Напълно вярно.
— Кой направи това?
— Самият аз.
— А поставихте ли празните гилзи на съответните места?
— Защо… Има ли някакво значение?
— Всъщност, когато заявихте, че оръжието е в абсолютно същото състояние, в каквото сте го получил, имахте предвид практическата страна, така ли?
— Да.
— Опитахте ли се да издирите собственика на пистолета по номера?
— Естествено.
— И какво открихте?
— Съдията Кипън повдигна озадачено вежди и констатира:
— Нима този въпрос идва от страна на защитата?
— Да — обади се Мейсън. — Обвиняемата може да се противопостави на някои обстоятелства от технически характер като не особено благоприятни, но не виждам причина да призоваваме продавача на пистолета и човека, който го е регистрирал. Имам пълно доверие в способността на сержант Холкъм да издирва доказателства.
— Благодаря — каза Холкъм саркастично.