— Кога за последен път видяхте пистолета? — продължи прокурорът.
— На девети.
— Този месец?
— Да.
— Къде бяхте на девети?
— В Ривърсайд, Калифорния. Трябваше да присъствам на процеса на обвиняемата по това дело.
Строн се намеси припряно:
— Добре познавам правилото, че обвинението няма право да представя доказателствен материал от друго престъпление. Но има случаи, при които може да се направи изключение и аз съм готов да поискам от съответните…
— В момента няма протест — отбеляза съдията.
— Вероятно ще има, ваша милост.
— Запазете аргументите си за тогава.
— За какъв процес говорите, мистър Олдридж? — обърна се Строн към свидетеля.
— Процесът срещу обвиняемата в настоящето дело, уличена в кражба. Беше оправдана. Напусна съда. Позабавих се, за да говоря с общинския прокурор и някои от свидетелите. Когато напуснах сградата на съда, я видях да стои близо до колата ми, която е открита. В онзи момент не ми направи никакво впечатление…
— Няма значение какво сте си мислел — прекъсна го Строн. — Отбелязвайте само фактите.
— Това са фактите. Тогава тя се намираше на метър-два от колата ми.
— Можете да задавате въпроси — каза троснато Строн на адвоката.
— Хайде, Нийли, разпитайте го! — насърчи го Мейсън.
— Какво да го питам?
— Каквото се сетите — посъветва го Мейсън, облегна се назад и сключи пръсти зад главата си.
— Вие купихте и двата пистолета в един и същи ден, така ли?
— Да.
— И платихте с чек?
— Да.
— После изпилихте единия, за да можете да ги различавате?
— Да.
— И оставихте белязания в жабката на колата си?
— Да. От време на време стоеше в колата. Понякога пък го носех в кобур или в джоба си.
— Защо белязахте единия пистолет?
— За да ги различавам. Помислих си, че ако някой път мис Чейни излезе с мен и вземе пистолета си, може да се получи някакво объркване.
— Сега ви разбирам. Мистър Мейсън ви показа този пистолет вечерта на десети, нали?
— Да.
— По кое време?
— Между десет и десет и половина.
— Къде стана това?
— В дома на мис Чейни.
— Къде беше мистър Мейсън?
— На същото място.
— Какво направи той?
— Показа ми този пистолет.
— А вие как реагирахте?
— Казах му, че това е пистолетът, който изчезна от колата ми.
— И вие го взехте от него.
— Да.
— Какво направихте след това?
— Изтичах до колата си, отворих жабката и установих, че моят пистолет липсва.
— После?
— Върнах пистолета на мистър Мейсън.
— Същия пистолет?
— Да.
Нийли се наклони към Мейсън и му пошушна:
— Нищо не постигнах.
Мейсън му отговори по същия начин:
— Няма и да постигнете, докато водите разпита по този начин. Всеки път, когато задавате въпросите си в същия ред, в който свидетелят е изложил фактите преди това пред прокурора, ще получавате едни и същи отговори.
— Май се изложих.
— Попитайте го необходимо ли е било да занесе пистолета до колата, за да открие, че липсва.
Нийли кимна, обърна се към свидетеля и попита:
— Мистър Олдридж, защо решихте да вземете пистолета, когато тръгнахте към колата си, за да проверите дали вашият е там?
— Исках да бъда сигурен.
— В какъв смисъл?
— Че пистолетът в жабката липсва.
— Но за това не е било необходимо да го носите до колата. Трябвало е само да отворите жабката и да видите дали вашият е там.
— Ами реших да ги сравня.
— Искате да кажете, че не си спомняте как изглежда вашия пистолет?
— Мисля, че помня.
— В такъв случай, защо взехте пистолета с вас?
— За да мога да направя сравнение… Искам да кажа… Е, исках да съм сигурен, че това е моят пистолет, а не пистолетът на мисис Чейни.
— Но затова не е било необходимо да го изнасяте навън, след като по белега върху ръкохватката сте могъл веднага да разберете дали това е вашият пистолет, или не.
Олдридж наведе очи и замълча.
— Не е ли така? — попита Нийли. — Наистина е така.