— Боже мой, мистър Мейсън, налага ли се едновременно да мисля за всичко това?
— Ако искате да бъдете добър адвокат по наказателни дела, не само трябва да мислите едновременно за всичко, но сте длъжен и да държите под око съдебното жури. Трябва да знаете какво им е направило впечатление и кое — не. Да долавяте кога започват да се отегчават и тогава да направите нещо ефектно, за да привлечете отново тяхното внимание. Необходимо е през цялото време да мислите за протокола. Да следите за грешки. Да внимавате. Въпросите си трябва да формулирате така, че да изваждат наяве правно допустими доказателствени факти. Начинът ви на изразяване не бива да предизвиква протести от противниковата страна и най-вече такива протести, които съдът може да приеме. Това ще накара журито да мисли, че не знаете какво правите.
— Но, Боже мой, нима успявате да мислите за всичко това едновременно?
— Да — ухили се Мейсън. — То става автоматично. Стоя прав и бълвам непрекъснат поток от въпроси, през цялото време мисля за всичките тези неща, а и за половин дузина други. А сега трябва да се връщам в кантората си. Влизайте и направете на пух и прах този свидетел!
— Мислите ли, че лъже, мистър Мейсън?
— Може и да лъже — сви рамене адвокатът. — А може и да казва истината или онова, което смята за истина. Ще ви съобщя обаче едно сигурно нещо: той не е видял краката на младата дама, когато се е навела, ако е била облечена с това палто. Много е дълго. Накарайте я да го облече и да се наведе — няма да видите краката й.
— Въобще не ми е идвало наум за това, а би трябвало. Ами да, сега след като ме подсетихте, е ясно като бял ден.
Мейсън хвърли поглед на часовника си, протегна ръка и се сбогува с Нийли:
— Влизайте и си свършете работата. И помнете, това е ваше дело. Не разказвайте на никого за малката ни беседа!
3
В кантората си Мейсън преглеждаше колоната с извънградските новини на сутрешния вестник.
— Нещо специално ли търсиш? — попита секретарката му Дела Стрийт.
Мейсън кимна:
— Може и да няма нищо. В Ривърсайд се гледа едно дело, което ме интересува. О-о-о, ето го.
— За какво става въпрос?
Мейсън сгъна вестника и й го подаде.
— Ето. Млад адвокат на име Нийли проведе блестящо разпита по дело, в което е замесена шаферката на Хелън Чейни. Свидетелят, който разпознал извършителя, рухнал при разпита. Ответницата Ивлин Бегби даде показания, че някой е подхвърлил част от откраднатите бижута в нейното бунгало. Съдът уведоми съдебното жури, че само притежаването на откраднатата вещ не е достатъчно, за да те осъдят, че трябва да са налице и други обстоятелства и ако се повярва на обяснението на обвиняемата, тя не може да бъде осъдена.
— Защо се усмихваш? — попита Дела.
— Случи се така, че влязох за петнадесетина минути в съдебната зала, преди обедната почивка и се чудех как ли е завършило това дела.
— И нямаш никакъв друг интерес? — погледна го изпитателно Дела Стрийт.
— Мисля си, че младият адвокат, който защитаваше момичето, се справя доста добре.
— И това е всичко?
— Какво друго?
Тя го изгледа спокойно и с възхищение, породено от дългата им съвместна работа. Сетне му показа сметката за разходите.
— Виждам, че си имал гости за обяд. Кои бяха?
— Една двойка, тукашни са.
— Финансовият отдел ще се нуждае от малко по-подробна информация.
— Лично е — засмя се Мейсън. — Не я пускай. Един симпатичен младеж на име Нийли и младата дама, за която има намерение да се ожени.
— Така си и мислех.
Дела Стрийт взе сметката за разходите и излезе от кантората. След малко се върна усмихната.
— Е, мистър Добър Самарянино, приемай гости!
— Какви гости?
— В офиса те чака млада червенокоса дама със сияещи очи и с фигура много по-забележителна, отколкото дрехите й. Твърди, че се нарича Ивлин Бегби и моли, цитирам: „Да благодаря на мистър Мейсън лично.“ Силно червенокоса и много решителна.
Мейсън се намръщи:
— Не ми се искаше да разбере, че имам нещо общо с тази работа.
— Както и да е, разбрала е.
— Доведи я, Дела. Ще приемем благодарностите й и ще я изпроводим по живо, по здраво. Ако не греша, тя си търси работа, пък и аз имам да свърша едно-друго.