И той отново нападна остро. Кристофър успя да отклони острието на шпагата ловко.
— Трябва да положиш повече усилия, чичо. Или имаш преимущество единствено пред по-слабите и по-глупавите?
— Кълна се, че ще съжаляваш за думите си! — изсъска Робърт.
— О, може би отново среща с комисията или този път имаш нещо по-достойно на ум?
Кристофър хладнокръвно разсъждаваше върху ситуацията. Беше невероятно Робърт да се е забравил дотолкова, че да се опита да го убие пред толкова много хора. Но явно имаше нещо, което изкарваше този човек из релси. Той погледна към оживената група в другата част на залата, но в момента никой не им обръщаше внимание. Можеше да извика за помощ, но в мига, в който тази мисъл се появи той я отклони — гордостта не му позволяваше да стори това.
Докато битката се водеше Кетълскоуп внезапно изкрещя:
— Боже мой, мистър Саксън, наконечникът на шпагата ви е паднал. Внимавайте!
Кетълскоуп мързеливо наблюдаваше една муха, когато лудешкото темпо на схватката между Кристофър и Робърт привлече вниманието му. Понякога се случваше така, че наконечниците на рапирите падат и Кетълскоуп предположи съвсем невинно, че именно така се бе получило. Така смятаха и останалите мъже, които сега наблюдаваха съперниците.
Смятайки, че Робърт ще спре своята атака при това положение, Кристофър свали гарда си. Робърт не можа да устои на примамливата възможност и нанесе неочакван удар. Бързата реакция на Кристофър отклони посоката му, но отбивайки острието то остави кървава следа върху ръката му.
Кетълскоуп дойде първи, след него Бъкли, а скоро всички се събраха разтревожени около Кристофър. Всички без съмнение смятаха, че това беше злополука. Ужасна случайност, която би могла да сполети всеки. Изглеждаше така, сякаш Робърт, несъзнаващ факта, че рапирата му е без наконечник бе завършил своята атака. Възползвайки се от ситуацията той захвърли шпагата настрани и с ужасено изражение на лицето извика:
— О, Боже! Нямах представа! Лошо ли си ранен?
Кристофър би го промушил ако можеше. Раната му не бе така лека както изглеждаше на пръв поглед. Количеството кръв, което губеше, беше обезпокоително. Кетълскоуп бе извадил носната си кърпичка, опитвайки се да го превърже. Кристофър се изправи и с нисък, плътен глас каза:
— Ще живея. За твое нещастие.
Кетълскоуп рязко вдигна поглед, но Робърт вече се отдалечаваше, говорейки загрижено:
— Трябва да намерим лекар. Анджело, има ли наблизо хирург. Племенникът ми трябва да бъде прегледан веднага!
Пренебрегвайки молбите на останалите да не мърда, Кристофър отиде да се преоблече.
Лекарят намръщено и в мълчание прегледа дълбоката прорезна рана в ръката на Кристофър. След като смени превръзката, мрачно заяви, че няма нищо опасно и след няколко седмици всичко ще се оправи.
Той поръча на Кристофър да сменя превръзката два пъти дневно и в продължение на няколко дни да я прикрепя с превръзка през рамото, за да не се отвори. След това прибра всичко в кожената си чанта и си тръгна.
Робърт промени изцяло изражението си. Никой не поставяше под съмнение привидната му тревога и веднага след като Кристофър си тръгна, придружен от двамата си спътници, инцидентът беше забравен.
Вестта за раняването на Кристофър достигна до Кавендиш Скуеър предиобед. Когато Никол я чу неочакван спазъм сви сърцето й. В един кратък миг й се стори, че самата тя има вина за всичко това. Но след това се успокои, че вероятно е било злополука. Единственото, за което си даде сметка, бе факта, че Кристофър все още я вълнуваше, независимо дали това й харесваше или не.
Лорд Саксън незабавно отиде на Райдър Стрийт, за да се осведоми за своя внук. Робърт му бе поднесъл новината, заедно със своите извинения. Но последвалата бурна сцена доказваше без съмнение, че лорд Саксън вини сина си за нещастния инцидент.
Кристофър лежеше отпуснат в леглото си, когато дядо му пристигна. Той беше пребледнял от загубата на кръв, а очите му горяха трескаво. Като видя, обаче, загрижеността на стария човек, той се стегна и му отправи ленива усмивка.
— Каква глупост — каза той, налучквайки най-точния тон на съжаление. — Не знам кой от нас е по-голям глупак? Дали Робърт, защото не разбра, че наконечникът му е паднал или аз, задето бях толкова непохватен.
Безгрижието, с което бяха произнесени тези думи, потуши страховете в душата на стария човек. Това, че Робърт го бе атакувал умишлено бе последното нещо, което Кристофър искаше дядо му да разбере.
Същата сутрин по време на закуската мисис Игълстоун припомни за посещението, което щеше да им направи лорд Линдли.
Никол направи физиономия. Тя бе забравила, за това, а и не бе много сигурна, че иска да окуражава лорд Линдли в неговите домогвания. Независимо от това, когато той и неговия придружител бяха въведени в стаята, тя поздрави и двамата мъже учтиво.