Лорд Линдли беше срамежлив млад човек, но тази сутрин беше особено ентусиазиран — причината за това беше господина, който го придружаваше.
— Искрено се надявам да ми простите, че доведох Дженингс-Смайт със себе си — каза той. — Дженингс току-що се завърна от Америка и се опитвам да го накарам да се почувства у дома. Знаете ли, той е герой. Вярно е! Преди една година неговият кораб беше атакуван от небезизвестния капитан Сейбър и Дженингс беше похитен. Само благодарение на своята изобретателност, той неотдавна успя да се спаси.
Потискайки тръпката на ужас, която премина по цялото й тяло, Никол се усмихна на младия човек, който седеше до лорд Линдли и попита:
— Истина ли е? Той действително ли ви плени?
Дженингс-Смайт отвърна на усмивката:
— О, да, капитан Сейбър от „Ла Бел Грас“ почти потопи моя кораб и бяхме принудени да се предадем. Отведоха ни на някакъв малък, мръсен остров, от който успях да се спася. Не беше затвор, просто бърлога на бандити.
По-изплашена отколкото показваше тя запита привидно безгрижно:
— А успяхте ли да видите този капитан Сейбър?
Дженингс-Смайт се намръщи, но като се поизпъчи отвърна:
— Е, само веднъж, но мога да ви уверя, че бих го познал веднага. Той не е човек, който лесно се забравя.
Никол беше безкрайно благодарна, когато Регина и госпожа Игълстоун се включиха в разговора.
Когато най-после успя да се освободи, тя забърза към стаята си. Единствената и мисъл бе да предупреди Кристофър. Като прецени, че не е удачно да му пише, реши, че е най-добре да му каже лично, и то веднага.
И точно в този момент тя с изненада си даде сметка, че след като Дженингс-Смайт е успял да избяга, то Алън също е могъл да го стори. Вълна на разкаяние и чувство за вина я заля. Докато беше тук в Лондон мислите и бяха заети изключително с Кристофър и тя рядко се сещаше за Алън. Възможността, той да е на свобода я изпълваше с радост, но предположението, че той може да е в Англия я плашеше.
„О, Алън, прости — мислеше си тя с болка, — но моля те, моля те, бъди някъде жив и свободен, някъде където и да е, но не и тук в Лондон.“
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Решението на Кристофър да отпътува за Съсекс не беше взето леко. Единствено в Лондон той можеше да открие полезна информация, но Лондон не беше най-подходящото място за възстановяване. Непрекъснатите визити на Регина и мисис Игълстоун, ежедневните посещения на дядо му, а и неговите приятели по-скоро щяха да попречат на възстановяването му, отколкото да му помогнат. Не, Лондон определено не беше подходящо място за някой, който имаше нужда от почивка и спокойствие.
И което беше още по-важно той си даде сметка, че през цялото това време е преследвал нещо несъществуващо. Беше лудост от тяхна страна да смятат, че ще открие нещо важно. И преди не разчиташе на голям успех, но се бе надявал, че все от някъде с малко късмет ще се появи нещо. Уви, всяка надежда си бе отишла и Кристофър стигна до тъжния извод, че е пропилял достатъчно време в Англия. Имаше толкова много неща, които би правил по-добре и по-успешно в Ню Орлианс, отколкото тук в Англия. Това беше трудно решение, но вече бе взето. Ако трябваше да се върне в Ню Орлианс, то беше необходимо да намери подходящо място за отпътуване — Съсекс, например.
Раната на Кристофър беше чудесен претекст да напусне града и никому не би се сторило чудно, че желае да прекара няколко дни на спокойствие.
Той реши, че щом веднъж раната му зарасне, ще направи един последен опит да открие Британските планове за Ню Орлианс.
Нае една къщурка до първи октомври, тъй като датата тринайсети септември бе определена от него и Джейсън за среща с капитана на кораба. Ако не успееше да открие нещо до определения срок, щеше да напусне страната с празни ръце.
Времето, което прекарваха с Хигинс в колибата минаваше бързо. Кристофър с всеки изминал ден ставаше все по-силен и здрав. Те прекарваха дните си в разходки по брега, той дори се опита да поплува в студената океанска вода. В следобедните часове Кристофър си почиваше върху скалистите възвишения над брега, а вечер спеше дълбоко след прекарания на открито ден. Единственото, което го обезпокои беше, че откри красивата вила, наемана от Робърт, когато той отсядаше в Брайтън.
Той реши да не мисли за това, като не желаеше да позволи мислите за Робърт да нарушат хармонията, в която се бе потопил.
Имаше много време за размисъл. Понякога лежеше на брега с часове, вятърът играеше с тъмните му коси и ги диплеше със същата нежност, с която браздеше вълните. Кристофър гледаше непрекъснато променящия се океан и мислите му често се връщаха назад. Той не изпитваше съжаление почти за нищо, но понякога разсъждавайки за младостта си си даваше сметка, че се е държал като глупак с Анабел и съжаляваше за начина, по който се бе отнесъл към Никол.