„Тя трябва да се омъжи за мен“ — мислеше си той. Беше я обичал през целия си съзнателен живот и изобщо не можеше да си представи да преживее остатъка от него без Лети.
Той решително излезе от стаята и тръгна да я търси. Не след дълго я откри в една малка стая. Госпожа Игълстоун беше с гръб към него, взирайки се с невиждащ поглед през прозореца, който гледаше към малка градинка. Когато се приближи дочу ридание. Без да мисли повече, той се втурна към нея.
— Лети, Лети скъпа моя, не плачи, моля те! — Суровите му черти бяха омекнали и като я обърна нежно с лице към себе си, внимателно сложи ръка на рамото й.
— О, скъпи! — Госпожа Игълстоун изхлипа, като отчаяно се опитваше да се въздържа. Но напразно. Тя се чувстваше толкова самотна, изоставена и нежелана, че появата на скъпото лице на Саймън, така загрижено и разстроено, отприщи сълзите й.
— О, Саймън, толкова съм нещастна! Какво да правя?
— Лети, Лети — нежно промълви той, като я прегърна крепко. — Омъжи се за мен! Трябваше да го направим още преди години, но този път няма да приема твоето — „не!“ Загубихме много години, любов моя, нека не пропиляваме тези, които са ни останали.
— О, Саймън, толкова те обичам! Винаги съм те обичала! Ако трябва да се разделим отново, мисля че бих умряла!
Безкрайно развълнуван и трогнат, Саймън се наведе и горещо целуна своята Лети за първи път от младостта им.
— О, Лети, толкова те обичам! Бяхме такива глупаци!
Тя го погледна срамежливо, като младо момиче и Саймън не можа да се въздържи да не я целуне отново. След това енергично каза:
— Ще се оженим веднага. Ще си извадя специално разрешение и в неделя ти ще се венчаеш за мен!
— О, Саймън, трябва ли да бързаме толкова? Какво ще си помислят хората?
Саймън взе ръцете й в шепи и като се засмя, каза:
— Боже мой, Лети, какво значение има на нашата възраст?
— Така е, Саймън. Няма никакво значение! — И тя вдигна към него красивите си сини очи, изпълнени с щастие и любов.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Никол побърза да напусне стаята, само и само да се спаси от натрапчивото присъствие на Кристофър Саксън. Като се разхожда известно време безцелно из покоите си, без да може да се освободи от спомена за изкривеното в подигравка лице на Кристофър, тя извика камериерката си, за да й помогне да се преоблече. Никол излезе, като каза, че отива на разходка в Хайд Парк. Както винаги, когато напускаше дома си, Никол винаги бе придружавана от някой от прислугата. Нещо, което тя намираше за доста глупаво и досадно. Придружителката обикновено беше Галина, чиято компания Никол понасяше благосклонно.
Галина вървеше плътно зад господарката си, докато Никол бродеше замислено по една от най-прекрасните алеи на парка, сляпа за красотата на нацъфтелите метличини и ароматните маргаритки.
Толкова много неща я дразнеха — това, че бе следена и придружавана навсякъде, невъзможността за усамотение, за това, че не можеше да избира сама приятелите си, че винаги трябваше да иска позволение, дори и за най-незначителни дреболии.
Потънала в мисли, тя продължи да върви, незабелязваща нито възхитените погледи на хората, които минаваха покрай нея, нито топлите лъчи на слънцето, което весело светеше отгоре.
Тя осъзна, че не би могла да продължава да живее по този начин. Никол все по-силно копнееше за свободата си, за възможността да бъде тя, да свали проклетата маска на мис Никол Ашфорд и да се превърне отново в Ник, тази Ник, която се обличаше по начина, по който тя избереше мила и любезна само с този, с когото тя пожелаеше. Единствената й мисъл беше как да избяга от този затвор.
Тъжно си даде сметка, че единствената й възможност за спасение е женитбата.
Тъжна усмивка се появи на устните й. Да се омъжи — но за кого? Единственият мъж, с когото би искала да живее бе Кристофър, но да мисли за брак с него беше невъзможно! Щеше й се да бе продължила да живее в онзи измислен свят на увлечението си по Робърт. Беше невъзможно! Сега тя наистина знаеше какво бе изпитвала към Робърт — увлечение. А женитбата с мъж, когото не обичаше беше немислима. Що се отнася до останалите й обожатели?! Едуард изобщо не влизаше в сметките, а компанията на лорд Линдли бе поносима, но само толкова. За другите не си струваше да мисли.
Може би в Брайтън щеше да се почувства по-добре? Но после въздъхна. Кого се мъчеше да убеждава. Та нали Кристофър щеше да бъде там, а докато Кристофър е наоколо, за нея нямаше да има покой.