Летиция се стегна и Саймън, усетил веднага напрежението й, попита рязко:
— Кажи ми какво е направил! И Лети, не ме заблуждавай с плоски извинения, че те боли главата! Познавам те твърде добре и очевидно, Робърт е сторил нещо, което те е разстроило. Сега ми кажи какво е то без да шикалкавиш.
Летиция се поколеба още миг. Тогава Саймън я целуна нежно по бузата и прошепна умоляващо: „Моля те, любов моя, кажи ми.“
Какво друго можеше да стори след всичко това, освен да му каже?
Когато тя свърши разказа си, Саймън замълча за няколко секунди. Летиция го погледна и сърцето й се сви от болка. Той нежно я отстрани от себе си и тежко въздъхна.
— През цялото време се опасявах, че е нещо такова — каза тъжно той. — Подозирах, че е така, но не исках да го повярвам. Защо? Защо, Лети, Робърт е такъв? Винаги съм се опитвал да бъда справедлив към него и Бог ми е свидетел, винаги съм го обичал и защитавал. Да се отнесе така към едно момче! Към собствения си племенник! Да го изпрати на сигурна смърт! — Разкъсван от болка, той избухна: — Казвам ти, Лети, не мога да го гледам повече. Този път не мога да му простя.
— Саймън, Саймън. Не се разстройвай. Моля те, опитай се да заспиш. Та това се е случило толкова отдавна.
Той разсеяно оправяше омотаните завивки.
— Саймън, не се измъчвай от това. Робърт е такъв, какъвто е и не можеш да се виниш за това.
Кристофър беше в Лондон и наистина приличаше на тигър — на тигър в клетка. Не му беше леко да чака, а мисълта, че Дженингс Смайт можеше да го провали всеки момент помрачаваше настроението му.
Вече беше обявил, че напуска Лондон и заминава за Брайтън.
Изплати дълговете си, уведоми своя хазяин кога ще отпътува и стегна багажа си. Документът беше скрит в малка кожена торбичка, привързана към кръста му.
Септември се проточи. Все още не беше взел твърдо решение, какво ще каже на дядо си. Не се срамуваше от това, което беше извършил, но дали Саймън щеше да одобри действията му.
Най-лошият момент настъпи на двадесет и осми септември сутринта.
Предната вечер беше скитал и пиянствал до късно с капитан Бъкли и лейтенант Кетълскоуп. Нещо като прощална вечер с Лондон. Беше спал до късно. Главата го болеше ужасно. Току-що беше изпил четвъртата си чаша силно кафе, когато Хигинс влезе и тръсна под носа му новия брой на „Лондон Таймс“.
Кристофър недоверчиво плъзна поглед по плътните, черни заглавия. „ВАШИНГТОН ОПОЖАРЕН!“ Лицето му пребледня и той бързо се зачете в статията.
Около 19 август британските войски бяха отблъснали американските и ги бяха прогонили от столицата. После бяха нахлули в града, грабили и опустошавали наред. Генерал-майор Робърт Рос лично наредил разрушаването, на Белия дом, Военното министерство и Държавния архив.
Обзет от ярост и безсилие, Кристофър хвърли вестника на масата и изръмжа:
— За бога, те ще съжаляват за тази свинщина! Само да се върна в Ню Орлианс, ще им дадем да разберат, че никое нападение над нашата столица не може да се размине безнаказано!
Рано на следващата сутрин Кристофър и Хигинс напуснаха Лондон. Малко следобед те пристигнаха в Брайтън. Саймън беше доволен да види внука си и дори не се опита да го скрие.
— За бога, момчето ми, толкова е хубаво да те види човек! — избоботи той, когато Кристофър влезе в библиотеката.
— Удоволствието е взаимно, сър! Виждам, че съпружеският живот ви се отразява добре. Имате вид на щастлив, доволен мъж, а лейди Саксън определено е по-красива от всякога!
Саймън изглеждаше изключително доволен.
— По-красива, казваш. Тъй ли? — отвърна той с доволна нотка в гласа. — Наистина се забавлявахме в Бедингнът Корнър. Решихме да се върнем там на първи октомври. Джина може да покаже на Никол забележителностите на града.
Кристофър се усмихна уклончиво, като се чудеше дали ще може да се възползва от неочакваната интимност на тази среща и да каже на дядо си, че утре вечер ще трябва да замине. Той напразно търсеше подходящите думи, но те бяха заседнали на гърлото му. Не можеше още с пристигането си да изтърси на стареца, че заминава за неопределен период от време. Той умишлено отложи неприятното задължение и вместо това седна край дядо си, за да се наслади по-пълно на тези няколко приятни минути в компанията му.
Саймън също търсеше подходящи думи, но се опитваше да каже нещо съвсем различно. Искаше да съобщи на Кристофър, че знае всичко, което се е случило преди години, но някак си не можеше да повдигне въпроса.
— Нещо не е наред ли, сър? — попита Кристофър, приковал поглед върху лицето на дядо си.
— Какво? — промърмори сепнато Саймън, като се опитваше да се овладее. — Не, просто се бях замечтал. — Очевидно притеснен, той се усмихна и добави: — Установявам, че се отнасям в най-неподходящи моменти. Сигурно възрастта вече ми се отразява. Догодина навярно ще съм вече съвсем изкукуригал.