— Едва ли! — възрази Кристофър. Не беше доволен от извинението на Саймън, но остави нещата така. Ако беше нещо важно, щеше скоро да го узнае.
Никол не знаеше, че Кристофър е пристигнал. Когато го видя така неочаквано, почувства, че сърцето й подскочи, но се насили да се усмихне учтиво.
— О-хо, дечко — каза Кристофър с насмешка в гласа, като я погледна оценяващо. — Изглеждаш много добре. Брайтън явно ти понася.
Тя се усмихна ослепително и мило каза:
— Брайтън? О, по-скоро това се дължи на факта, че съм далеч от теб!
Очите му потъмняха и за миг тя си помисли, че ще й го върне. Вместо това той сви мощните си рамене.
— Все същият остър език, Ник — каза сухо и отмина.
Точно тогава се приближи Едуард и докато Никол се опитваше учтиво да отпрати братовчед си, Кристофър се изгуби от погледа й.
Малко по-късно Едуард Маркъм се разхождаше отчаяно из стаята си. Преглеждаше дълговете си отново и отново и стигна до извода, че е останал напълно без средства. Той обмисляше положението си от всички страни и все стигаше до един и същ извод. Трябваше да се ожени за богата наследница. Тази, която той искаше да вземе, го отхвърляше. „По дяволите, Никол“ — изсъска той. Беше невъзможно да се мисли за отсрочка.
Всъщност беше му хрумнало да убие Никол, но когато прецени ситуацията разбра, че ще е по-лесно да се ожени за нея — да я принуди да се омъжи за него.
Веднъж взел решение, той се зае да изпипа скалъпения набързо план. Наемането на кола и четири коня щеше да погълне последните му пари.
Как да подмами Никол в колата? Едва ли би могъл да я отвлече от улицата посред бял ден! Тя не би се срещнала с него на подходящо място, но пък ако има среща с друг? Но с кого? И защо това трябваше да стане тайно? Той отчаяно напрягаше мозъка си. Никол не би си определила среща със случаен човек, още повече, че това трябваше да стане на закътано място.
Накрая се спря на един твърде рискован план. Знаеше, че Никол има навика да се разхожда в парка всеки следобед. Всичко, което трябваше да стори, беше да я пресрещне, когато си тръгва към къщи и разтревожено да й съобщи, че лорд Саксън е получил сърдечен удар. После, преди да има време да се опомни щеше да я замъкне в каретата си. Докато Никол се осъзнае, че не пътуват към Кингс Роуд, ще е прекалено късно. Беше доста доволен от плана си. Трябваше да поеме този риск.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Кристофър очакваше последния ден от престоя си в Англия отчасти с вълнение, отчасти с безпокойство. Най-много се притесняваше от това, че трябва да съобщи на Саймън, че някъде между привечер и полунощ трябва да бъде на кораба, който ще отплава обратно за Америка.
Старецът беше правил планове колко весело и приятно ще прекарат Коледа в Бедингнът Корнър. Беше подхвърлил, че градската къща в Лондон може да прехвърли на Кристофър, след като той и Летиция предпочитат спокойствието на Бедингтън Корнър.
В това време Никол четеше в библиотеката. Изведнъж самотата й се стори непоносима и тя решително стана. Почти беше стигнала до вратата, когато някой я отвори със замах и едва не я удари.
— За бога, Никол, трябваше да ме предупредиш, че си тук. Можех да те ударя лошо — възкликна тревожно Кристофър, като спря на прага.
В гърдите на Никол се надигна вълна от гняв и тя му се сопна:
— А аз откъде да зная, че ще нахлуеш тук като разярен бик?
Те се погледнаха войнствено. Лицето на Кристофър се изкриви в злобна гримаса, но след това се засмя.
— Хайде, мир, малка лисичке! Прибери си острите зъбки.
— Ти пръв започна! — отговори отбранително тя. Лицето му й се струваше по-слабо, по-изсечено. — За колко време смяташ да отседнеш при нас? — кротко попита тя.
Кристофър се поколеба за миг, но след това вдигна рамене и отговори нехайно:
— Въобще не мисля да оставам тук. — И тъй като тя го погледна изненадано, той бавно изрече: — Ние с Хигинс ще прекараме тази вечер във вилата ми край Ротингдийн, а що се отнася до утре, кой знае къде ще ни отвее вятърът. — Тези думи бяха всичко, което можеше да й каже без да се отклонява от истината.
Никол го познаваше много добре и потръпна от обзелото я предчувствие.
— Заминавате, нали? Връщате се обратно в Луизиана.
Кристофър си пое въздух. Беше получил смъртоносен удар, но лицето му не трепна, когато й отвърна:
— Да. Да, Никол, заминаваме.