Още щом произнесе тези думи, той се сепна. Въобще нямаше намерение да казва на Никол, още повече преди да говори с дядо си. И все пак, след като се беше досетила, не би могъл да я излъже.
Никол замръзна. Ужасното чувство за загуба вледени всяко кътче на тялото й. Той заминава. Нямаше да го има вече. Би трябвало да се радвам, каза си твърдо тя. Изправи гордо гръб и отвърна хладнокръвно:
— О, но това е много хубаво! — Големите изумрудени очи го погледнаха безизразно изпод гъстите черни клепки и със застинала усмивка Никол продължи: — Трябва да си щастлив да се отървеш най-сетне от мен.
— Ник, млъкни! — сопна се Кристофър твърдо, а на бузата му затрепка едно мускулче.
Никол тръсна глава и тъмните, буйни къдрици затрепкаха по раменете й.
— Не! Ти трябва да ми позволиш! Трябва да ти кажа…
Кристофър я спря по единствения начин, на който беше способен. Той грубо сграбчи крехките й рамене, притисна я плътно до себе си и впи устни в нейните. Целувката продължи цяла вечност. Една дълга, жадна, настойчива ласка, която я превърна в слабо, тръпнещо създание. Когато тя прислони глава на рамото му, с болезнена нежност той прокара устни по меките къдрици и глухо каза:
— Не говори. За теб и мен думите не означават много. Изричаме неща, които не мислим и твърде често се поддаваме на настроенията си. Някой ден вероятно ще сме способни да разговаряме като разумни човешки същества, но, бог да ми прости, по отношение на теб не мога да мисля разумно.
Изумена, Никол рязко вдигна глава, за да го погледне. Тя разтвори устни, но от тях не се отрони никакъв звук. Кристофър, подтикван както от мисълта, че на следващия ден между тях щеше да лежи цял океан, така и от нейното тръпнещо тяло, не можа да сдържи бликналия копнеж да усети отново вкуса на устните й. Те се разтвориха като цветна пъпка и при това неочаквано отстъпление, от гърдите му се отрони глух стон. Той притисна крехката фигурка по-плътно към себе си. Ръцете му галеха гърба и бедрата й, като караха Никол да осъзнае, че той я желае. Кристофър с нежелание си напомни къде се намира и като я отблъсна леко, каза с горчива усмивка:
— Ти разгорещяваш повече от всяко вино, Ник. Можеш да накараш един мъж да се забрави и да стори неща, за които после ще съжалява.
Никол несъмнено не разбра думите му и замръзна.
Кристофър не й даде възможност да отговори. Вместо това я застави да седне. Като я настани на облицования с кадифе диван, той седна небрежно на една от облегалките му, провесил неспокойно дългите си нозе. Изпълнен с нарастващо разкаяние и същевременно с твърда решителност бавно произнесе:
— Не винаги съм се отнасял към теб така, както заслужаваш. Въпреки това, няма да се извинявам за това, което съм направил. — Той я изгледа похотливо и безсрамно призна: — Да ми прости господ, но ако пак бях поставен при същите обстоятелства, вероятно пак щях да направя същото. Тогава те желаех, искам те и сега и трябва да призная, че никога жена не ме е карала да се чувствам тъй оплетен и объркан, както ти ми действаш. Вярвай ми, дяволче, бих бил неописуемо радостен да ти видя гърба!
Безгрижните думи я удариха като плесница през лицето. Знаеше, че той ще бъде щастлив да се отърве от нея, но онемя от лекотата, с която заяви това. Тя си играеше безцелно с ъгълчето на копринения си халат, за да прикрие треперещите си ръце и се стремеше да държи лицето си извърнато.
Кристофър я гледаше настойчиво, а тъмните му ресници хвърляха сянка върху израза в златистите очи. Той съзнаваше, че се държи зле, но не беше по силите му да промени каквото и да е било. Обикновено нямаше проблеми с общуването, но що се отнасяше до Никол, това съвсем не беше така. Казваше не каквото трябва, правеше не каквото трябва и сякаш винаги ставаше причина за ужасна препирня.
Никол чувстваше настойчивия му поглед и знаеше, че трябва да направи някаква хаплива забележка, да отвърне нещо през смях, но думите бяха заседнали в гърлото й. Най-сетне, гордостта й се притече на помощ и с неподвижна, бляскава усмивка, каза:
— Е, предполагам, че ако те смущавам, както ти твърдиш, това би трябвало да е нещо като победа за мен!
— По дяволите, Никол! Та ние не водим война! — изръмжа Кристофър. Той искаше да изтръгне от нея нещо повече от повърхностни изявления, въпреки че все още не можеше да определи какво точно искаше да чуе.
Погълната от мъчителната борба със собственото си сърце, Никол не чу странната умолителна нотка в гласа на Кристофър. Всичко, което можа да забележи, беше едва прикрития гняв, изписан на лицето му. С болезнено примирение тя осъзна, каква беше причината, поради която между тях винаги бяха стояли гнева и грозните нападки — нейната майка. Можеше ли да го вини, че я мрази? Затова, че я наранява? Тя примирено каза: