— О, Кристофър! Мина им времето на преструвките между нас! Знам какво ти се е случило преди всичките тези години и зная защо ме мразиш толкова. Казваш, че между нас няма война. Това е лъжа. — Тя изведнъж почувства прилив на сили и продължи разпалено. — Ние винаги ще сме във война! Майка ми се е погрижила за това. Мога цяла вечност да се опитвам да те накарам да го забравиш, мога да ти позволя да ме стъпчеш в прахта, но това няма да утоли цялата омраза, с която си изпълнен.
Кристофър не помръдна. Притихна съвсем. Гъстите му черни вежди се смръщиха над присвитите очи. Той попита хладно:
— За какво по-точно говориш?
Никол скочи на крака и стиснала юмруци, смело изрече:
— Хигинс ми каза за теб и майка ми. За това как тя и Робърт са те изиграли и как той те предал на комисията за принудителна мобилизация.
Кристофър, по-вбесен от всякога, откакто го познаваше, започна да ругае. Златистите му очи блестяха заплашително. Той изръмжа:
— А, затова ли си така отзивчива? Затова ли толкова искаш да те целуна? Защото тази стара, тъжна история е пробудила съчувствие у теб? Точно това можеш да ми спестиш!
Той стана рязко и като изгледа Никол с неприязън, ядно изсъска:
— По-добре забрави какво се е случило преди! Аз вече съм го забравил. И със сигурност нямам нужда дъщерята на Анабел да ми се умилква, сякаш съм полуудавено коте.
— Да се умилква! — изсъска Никол. Гневът й нарастваше и изтриваше и съжалението, и болката, и собствената й мъка от заминаването му. С пребледняло като платно лице и гневни искри в огромните очи, тя пристъпи бързо напред и преди Кристофър да се опомни, го удари през лицето. — Ах, ти, кучи сине! — извика гневно тя с блеснали в очите сълзи.
Не по-малко ядосан от нея, Кристофър съзнателно сграбчи раменете й с такава грубост, че тя напразно се мъчеше да се освободи.
— И така, мисля, че стигнахме пак до там, откъдето тръгнахме — изрече твърдо той. — И понеже явно си казахме всичко, което имахме да споделим, аз ти казвам сбогом. Ако имаме късмет, няма да се видим преди да замина. Можеш да бъдеш сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми да стоя надалеч от пътя ти!
Напълно вбесена Никол хвърли на Кристофър един поглед, в който се четеше и отчаяние, и предизвикателство.
— Още по-добре! — В сподавения й глас звучаха войнствени нотки. — Ще благодаря на бога в деня, когато корабът ти отплува!
Със странен блясък в очите той се втренчи за миг в пламналото й от гняв лице. Сякаш се опитваше да запечата образа й в паметта си. После устните му се извиха в присмехулна усмивка и хладно изрече:
— Е, това е онази Ник, която помня. А ето и още нещо, с което пък ти да ме запомниш!
Той я привлече рязко в обятията си и властно целуна полуотворените й устни. Езикът му страстно нахлу в устата й, а ръцете му я приковаха в пламенна прегръдка. Неговите устни изгаряха нейните, повеляваха, търсеха отговор на този преднамерено хладнокръвен изблик. Никол отчаяно се бореше с коварната отмала, с избухналото неудържимо желание, което се разливаше по цялото й тяло. Тя беше пленница на устните му, те я изпълваха с копнеж, заставяха я да се предаде.
Несъзнателно притисна тялото си по-плътно към неговото. „Дявол да го вземе! — мислеше гневно тя. — Проклет да е, че ме кара така да го желая!“
Кристофър също се бореше със самия себе си. Вцепенен от едва удържимо желание, той неистово жадуваше Никол — само още веднъж. Само още веднъж да потъне в тази плът, да я почувства как потръпва под него, да усети вкуса на копринената кожа под устните си, да вдиша мириса на този толкова специфичен парфюм. О, Господи, толкова жени има, защо точно тази? Не беше ли вече разбрал, че една Ашфорд е прелестна вещица с омайна сила, че е едно същество, изтъкано от сласт и лъжи, от страст и предателство? Обзет от желание да разкъса тънката копринена мрежа, която го обвиваше, Кристофър отдели устни от Никол и рязко я отблъсна. Дишаше тежко. Погледът му все още беше замъглен от желание, но когато проговори, гласът му беше равен и спокоен:
— Мисля, че и двамата ще имаме спомени един от друг, Ник — независимо от това дали го искаме или не!
Той се завъртя на пети и тръгна, но после, сякаш нещо си спомни, спря и я изгледа през рамо:
— Все още не съм решил окончателно кога да замина и не съм казвал нищо на дядо си. Бих бил благодарен, ако не споменаваш на никого за това, докато аз самият не им кажа.
Изплашена от собствените си чувства, Никол нямаше сили да го погледне отново. Тя кимна безмълвно, като се насили да спре глупавите сълзи, които напираха в очите й.