Кристофър не можа да се сдържи и я погледна за последен път. Той се втренчи в нея, сякаш искаше да я погълне, да попие безупречните черти, буйните, искрящи къдри, раздалечените, изумрудени очи, волевите, страстни устни и това високо, стройно тяло, което така добре му подхождаше. Отправи се към вратата и излезе от стаята.
Никол се отпусна бавно на дивана, а звукът от затръшването на вратата кънтеше още в ушите й. Той си замина, мислеше мрачно тя. Има още няколко дни. Няколко дни, през които трябва да се държа, сякаш нищо не се е случило, да се усмихвам, да не показвам, че душата ми се разкъсва. Ще го направя! Мога да го направя. И някой ден ще го забравя. Да, ще го забравя! Трябва да сторя това.
Подтикван от чувства, коренно различни от тези, които измъчваха Никол, Робърт Саксън разпитваше из всички краища на Лондон, за да открие неуловимия капитан Сейбър. Научи, че капитан Сейбър действително съществува, че той наистина е американски капер и има обявена награда за главата му. Но освен думите на смутения Дженингс Смайт, Робърт нямаше за какво друго да се хване. Той не се съмняваше, че Кристофър е капитан Сейбър и копнееше да хвърли този факт в лицето на Саймън.
Следобед Робърт се отби да говори с Никол. Той пристигна в Кингс Роуд към пет. Оказа се разочарован. Никол, както му казаха, беше излязла на разходка из парка и нямаше да се прибере до половин час. Той реши да потърси младата жена и да я убеди да го придружи. Тъкмо тръгваше, когато Саймън му каза:
— Робърт, ако нямаш нищо против, бих искал да поговорим.
Робърт го погледна неохотно:
— Точно сега ли? Тъкмо отивах да търся Никол.
— Тя може да почака — отвърна Саймън с тон, който не позволяваше възражения. — Имам да ти казвам нещо и искам да го сторя веднага.
Робърт сви рамене и последва баща си в кабинета. Малкият кабинет представляваше приятна стая с дъбова ламперия. Извитото кленово бюро, зад което Саймън седна, определено беше в английски стил. Робърт застана неспокойно в центъра на стаята, стиснал небрежно в ръка светлокафявите си ръкавици и малкия цилиндър.
— Е — попита той с раздразнение. — Какво има да ми казвате? Нямам много време.
— Седни — отвърна тихо Саймън и като го погледна хладно и с неприязън посочи един стол край себе си. Робърт неохотно се подчини.
Саймън прекара в душевни терзания двата дни, откакто Летиция му каза какво се е случило между сина му и внука му. Той беше обичал непрокопсания си син, въпреки всички разочарования, които му беше донесъл през годините, но позорната постъпка спрямо Кристофър не можеше да му прости. Когато първоначалният ужас и отвращение отминаха, той реши, че ще може да преглътне, че дори и обичта му към Робърт никога да не бъде същата, той все пак би могъл да го приеме по някакъв начин. Но след две безсънни нощи, през които беше измъчван от мисълта за стореното от собствения му син, негова плът и кръв, той осъзна, че това не може да стане. Това, което смяташе, че е справедливо да стори, беше честно и прямо да каже на Робърт, защо неговото присъствие в този дом вече не е желано. Беше се страхувал от този миг, мислеше, че няма да има сили да го стори. Но не беше така.
Лицето му изглеждаше като изсечено от камък, когато проговори с равен глас.
— Не искам да те виждам повече в моя дом. В която и да е от къщите ни. През всичките тези години ти прощавах всеки скандал, който ми поднасяше. Плащах дълговете ти, застъпвах се хиляди пъти за теб. Стига толкова. С това, което си причинил на Кристофър, ти престъпи границата. Бог да ми прости, но аз не мога да намеря никакво извинение за постъпката ти.
Изричайки тези думи Саймън изпусна нервите си и попита почти умоляващо:
— Защо, Робърт? Защо, за бога? Той беше такъв чудесен младеж, носеше ми толкова радост. Нищо лошо не ти е направил. Не, никога не бих могъл да проумея как сте могли да го сторите. — Той замълча. Чертите му се изостриха, а на лицето му се изписа тъга. — Можехте да станете причина за неговата смърт. Не те ли гризе съвестта затова?
Робърт пребледня още при първите думи на баща си. Дойде часът на истината. Кристофър беше обърнал собствения му баща срещу него! С пропит от горчивина глас, той мрачно отвърна:
— Това не му е навредило особено. Сам виждате, че извлече полза от случилото се.
Саймън се втренчи в него. Не можеше да повярва! В гърдите му се надигна вълна от отвращение, когато осъзна, че Робърт не вижда нищо лошо в постъпката си. Чувството за безпомощност пропълзя по вените му и той уморено призна:
— Да, оказва се, че е било за добро. Но не сте имали това предвид, нали?
Без да дочака отговор, уморен от разигралата се сцена, Саймън отсече: