— Сбогом, Робърт. Благодаря на бога, че въпреки всичко, което е трябвало да преживее, Кристофър се превърна в прекрасен млад мъж. Поне имам внук, с когото да се гордея, ако нямам такъв син.
Обидата избухна в душата на Робърт. Той скочи на крака и извика с безумен блясък в очите:
— Вие грешите! Мислите, че е толкова безупречен. Ха! Той не е нищо друго, освен най-обикновен пират. Един морски разбойник, който Адмиралтейството издирва за престъпления срещу собствената ни държава. Попитайте скъпоценния си Кристофър за капитан Сейбър! Питайте го де! И ще видите. Ще разберете, че не е такъв светец за какъвто го мислите. Той е кръвожаден пират!
Саймън се втренчи в него. Внезапното откровение на Робърт го накара да замълчи. Това нямаше никакво значение за Саймън. И все пак, чувстваше, че трябва да даде на сина си една последна възможност като разговаря с Кристофър. Той каза с тих глас:
— Много добре. Ще го питам. Но дори и да е така, това не променя нашите отношения. След като разговарям с него, ти ще напуснеш тази къща. — Саймън стана от стола си и забързано излезе от кабинета.
Робърт се отпусна. Душата му преливаше от злонамереност.
Вместо да накара някой от слугите да извика Кристофър, Саймън слезе и сам го намери.
При внезапното му нахлуване Кристофър се стегна и на лицето му се изписа войнствено изражение. Саймън погледна Хигинс и изрече с обичайния си остър тон:
— Ти излез! Искам да говоря с внука си.
Хигинс хвърли поглед към Кристофър, който леко му кимна, и напусна стаята.
— Нужно ли беше да сте толкова груб с него? — попита вяло Кристофър. — Знаете, че държа на Хигинс.
— Я стига! Не ми пробутвай такива захаросани приказки. Това, което искам да кажа е съвсем лично и засяга само нас. Не искам някой да ни слуша. Ако смяташ, че е толкова важно, после ще му се извиня.
Кристофър повдигна иронично едната си вежда и повтори:
— Да му се извините? Е, това вече си заслужава да се види. Вие никога на никого не се извинявате.
— По дяволите, престани да отклоняваш темата. Робърт е долу в кабинета и каза доста компрометиращи неща по твой адрес. — Той изгледа Кристофър изпод смръщените си буйни вежди и изрече с равен глас: — Той каза, че си пират! Че си капитан Сейбър и има обявена награда за главата ти. Истина ли е това?
Очите им се срещнаха. Саймън попита:
— Е, наистина ли си този… този капитан Сейбър?
Дори окото му не потрепна, когато Кристофър отсечено кимна:
— Да, аз съм.
Той изрече тези думи твърдо, с глас, който не предполага нито обяснения, нито извинение.
Въпреки обзелото го по-рано безразличие, признанието нанесе съкрушителен удар на Саймън. Всъщност не вярваше, че това е истина, не искаше да го повярва. Златистите очи леко потъмняха и бавно, като грохнал старец, той се отпусна в близкото кресло. После с мъка продума:
— Опасявах се, че това е така.
Кристофър знаеше, че дори и да не разкрие цялата истина ще трябва да предложи някакво обяснение. Беше се надявал, че ще може да напусне Англия без Саймън да научи за капитан Сейбър. Той стисна зъби и едно мускулче заигра на решително вирнатата му брадичка. След това погледна изпитателно дядо си.
Саймън очевидно беше съкрушен. Кристофър не можеше да понесе повече тази гледка, затова забързано промърмори:
— Дядо, ако зависеше от мен, бих ти спестил това. Не бих могъл да променя истината нито за миналото, нито за настоящето си. — При тези думи той се отпусна на коляно и нежно обгърна със силната си, мургава ръка осеяната със сини вени китка, която все още стискаше неизменния абаносов бастун. После рязко каза:
— Дори не мога да моля прошка за стореното. Но не съм го направил, за да те нараня, нито за да почерня името ти. — В плътния му глас прозвуча умолителна нотка. — Всеки от нас трябва да живее така, както сметне за добре. Не очаквам да одобриш стореното от мен, но, за бога, не ме кори, че съм бил един корсар, американец — първо по силата на обстоятелствата, а сетне — по собствено желание.
Саймън рязко вдигна глава при тези думи. Избледнелите лешникови очи се впериха в другите — по-дълбоки, златисти, по-искрящи очи, които го гледаха открито и прямо.
— Американец? — изсумтя сприхаво той.
Кристофър сухо кимна. Бавно, без да отделя поглед от лицето на Саймън, той разпалено заяви:
— Сега Ню Орлианс е моят дом! Моята земя, моето богатство, бъдещето ми. О, да, бях корсар, онзи капитан Сейбър, за когото Робърт ме смята. Да, нападал съм британски кораби, дори — подчерта нарочно той — съм ги потапял. Но каквото и да съм сторил, то не е било, за да ви причиня болка или неприятности. — После мрачно добави: — Известно време мислех, че никога няма да искам да ви видя отново, ненавиждах всичко британско. Водил съм начин на живот според свои собствени правила и не мога да заявя, че съжалявам затова.