Това беше примамлива перспектива, но Никол погледна с недоверие на нея. А ако не пристигнеха за кратко време в къщата на Робърт, щеше да й стане съвсем ясно, че той не е искрен.
Едуард, замръзнал от студ, неудобно настанен върху коня, все още ги следваше упорито. Подсвирна изненадано, когато Робърт отби двуколката от главния път. Какво беше решил Саксън? Устните му се извиха в насмешлива усмивка и той тихо се изсмя. Може би прелъстяване? О, той ще брани правата на Никол. Каквито и причини да имаше Саксън да тръгне точно по този път, те прекрасно вършеха работа на Едуард. Безлюдния селски път по това време на нощта беше много по-подходящ за хладнокръвно убийство.
Той погали бастуна с шпагата и злобно ритна коня в слабините. Но конят му, обучен да бъде част от пощенски впряг, се възпротиви. Едуард се притесняваше, че ще изгуби напълно целта от погледа си.
Милите пробягваха край тях и стана очевидно, поне за Никол, че в едно отношение Робърт несъмнено беше я излъгал. Ако бяха продължили по главния път те вече щяха да са стигнали вкъщи. Тя започна да се притеснява все повече. Галина явно прочете мислите й, защото като малко дете мушна крехката си длан в ръката на Никол.
Робърт караше на юг към морето и Никол можеше да усети вкуса на соления морски въздух. Тя изви глава, за да го погледне и тихо попита:
— Всъщност къде се намира къщата ти?
Робърт й се усмихна чаровно.
— На не повече от миля от тук. Близо край морето. Нощем, лежейки в леглото, често слушам песента на вятъра. — После прошепна с ласкава нотка в гласа: — Майка ти казваше, че това е една от най-прекрасните къщи, които някога е виждала.
Никол почувства как стомахът й се присви от внезапното припомняне на тази грозна история. За щастие, след не повече от миля надолу по пътя, те най-сетне съзряха къщата на Робърт.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Къщата на Робърт не беше голяма, но много уютна и удобна. Всекидневната, в която един от прислужниците я въведе беше подредена с вкус. Огънят подскачаше игриво в камината, а икономът веднага й донесе димяща чаша горещо, ароматно вино.
Окаляното палто беше небрежно преметнато на близкия стол и застанала пред огъня, Никол се опитваше да се сгрее. Тя погледна Робърт над ръба на чашата си и настойчиво попита:
— Кога ще пишеш на баща си? Не е ли добре да го сториш преди да е станало твърде късно?
— А, да, скъпа, веднага ще го направя — съгласи се бързо Робърт и като седна зад вграденото бюро от палисандрово дърво, започна да пише. Когато свърши, той погледна усмихнато и като взе сгънатата бележка тръгна към вратата. Излезе в преддверието. Изпълнена със съмнение Никол бързо прекоси стаята, предпазливо открехна скърцащата врата и започна внимателно да го наблюдава.
Робърт беше сам в преддверието, обърнат с гръб към нея. Тя видя, как той старателно накъса бележката и пусна късчетата в една голяма медна урна. След това така рязко се обърна и се отправи към всекидневната, че Никол нямаше време да затвори вратата. Едва успя да изтича обратно през стаята и да заеме предишното си място пред огъня.
Струваше й доста усилие да посрещне невинната му усмивка. Вътрешно кипеше, проклинаше се, че е била такава глупачка, та да не се усети. Като сведе клепки да прикрие гневния блясък в очите си, тя започна да изучава стаята. Нямаше много неща, които биха й свършили работа. Това беше просто една мъжка стая — практична, но все пак елегантна. Мебелите бяха тапицирани с кожа и дамаска в топли тонове. От килимите струеше приглушена златиста и кафеникава топлина, тежките завеси от кафяво-червеникаво кадифе се спускаха пред прозорците и спираха есенния хлад. Никол внимателно разгледа стъклените врати, които явно водеха навън. Пред тях се спускаше драперия от някакъв прозрачен материал. За миг я обзе неприятното чувство, че някой я наблюдава, но отхвърли мисълта като плод на въображението си.
Ако вратите не бяха заключени, нямаше да е трудно да грабне палтото си и да изтича навън в нощта. Тя смътно си спомни, че тази част на брега имаше скали и ями, където можеше да се скрие, докато настъпи утрото. Започна да се придвижва към палтото си, но Робърт несъзнателно препречи пътя й. Той взе ръката й, поднесе я към устните си и каза:
— Скъпа моя, не можете да си представите, колко често мечтаех да сте тук, до мен.
Никол преглътна с усилие, като се чудеше дали да се изсмее или да го удари през лицето. Тя бързо погледна встрани. Страхуваше се, че очите й ще я издадат и като отстъпи назад, решително измъкна ръката си от неговата. После без да го поглежда, промълви: