Колкото и изненадващо да беше, това ги сближи още повече. Никол го боготвореше, както преди това обожаваше Сейбър. Но днес не искаше да мисли за нищо.
Искаше да се наслади на миговете свобода. Нетърпеливо размърда тялото си под грубата памучна риза.
При нормални обстоятелства Никол би свалила дрехите си още със стъпването на брега. Тя носеше риза, вързана под високата й гръд, а панталоните бяха срязани до средата на стройните й бедра. Със себе си носеше друг чифт дълги, черни панталони, с който да се прибере на кораба, за да останат незабелязани изящно оформените й дълги крака.
Тя грациозно се изправи и се загледа в проснатия на пясъка Алън. Той носеше подобен костюм, с изключение на това, че широкият му, мускулест гръб беше свободно изложен на топлото слънце. На кръста му беше окачен дълъг, моряшки нож. Значи за Алън няма риза, възмутено си помисли тя. После, както винаги, настроението й бързо се оправи и тя каза.
— Ще се гмуркаме ли, като скачаме от скалата?
Въпреки че на Алън му харесваше, това заливче не беше в списъка на любимите на Никол. Наоколо витаеше някаква мрачна атмосфера, която я караше да се чувства неспокойна. Може би това се дължеше на черната, вулканична скала, която стръмно се извисяваше и ограждаше островчето. А може би беше заради по-дълбоката лагуна, чиито води бяха тъмни, по-скоро опасно сини.
Алън я погледна лениво и сънено промърмори.
— Ти върви, Ник. И аз може да дойда.
Никол сама се изкачи на скалата. Като се добра до върха тя дълго се взира в откритото море, после долу, в кристалната синева на лагуната. Тук водата беше много дълбока, идеална за гмуркане, поради липсата на скрити скали. Тя погледна през рамо и видя, че Алън най-после е поел към върха. Махна му весело с ръка и после се гмурна във водата. След топлото слънце копринената вода й достави истинско удоволствие. Тя лениво заплува в кръг, очаквайки появата на Алън.
Нямаше усещане за приближаващата опасност. Просто се наслаждаваше на милувките на водата. Алън се появи на върха на скалата. Тя разплиска вода в негова посока и извика през смях.
— Ела при мен! Божествено е!
Алън се усмихна от петнадесетте фута височина, после неочаквано се вкамени и рязко извика.
— Ник! Под тебе!
Там, само на петнайсетина фута под нея, обикаляше смъртоносната сянка, ужаса на моряците — акула!
Никол потръпна от ужас и със сковани движения започна да плува към намиращия се на около сто ярда бряг. Страхът пречеше на обичайните й, силни и бързи движения. Чудовището наближаваше и само след минути щеше да се нахвърли върху нея.
Изведнъж акулата се оказа на няколко ярда пред нея, като че ли искаше да й отреже пътя за бягство. Никол примря от страх. Хвърли неуверен поглед към Алън, който продължаваше да стои на скалата с побеляло от страх лице.
Той й извика окуражаващо.
— Продължавай да плуваш, Ник! За бога, не се паникьосвай! Плувай!
Никол преглътна с усилие, каза си, че няма да се даде на една акула и последва съвета на Алън. Но акулата пак се озова под нея, после бавно се понесе нагоре към беззащитното й тяло. Никол знаеше, че ще умре — сега!
Като в сън чу зад себе си плясъка на тялото на Алън, който беше скочил във водата. Шумът и вибрациите стреснаха акулата. Тя спря смъртоносната си атака и се отдръпна. Като видя главата на Алън да се подава от водата, тя извика.
— Какво правиш, по дяволите? Сега и двамата сме в опасност!
— Може би — мрачно викна той — просто трябваше да си стоя там и да наблюдавам разкъсването ти, така ли? Млъкни, Ник, и започвай да плуваш!
Акулата се върна, като този път се озова по-близо до Алън. Той разтревожено огледа чудовището и здраво стисна дръжката на ножа.
— Махай се, Ник, дявол да те вземе! — кресна той през рамо.
— Ами ти! — започна да спори тя. Знаеше, че е прав, но бе неспособна да го изостави.
— И какво, по дяволите, можеш да направиш! Ако любезно се разкараш оттук и аз бих могъл да направя същото! Не е време да се правиш на герой!
С бясна скорост, продиктувана от страха, тя се понесе към брега. Като се добра до брега, тя с облекчение видя, че Алън беше все още жив и само на петдесет ярда от брега. От бавните му, премерени движения и от начина, по който се взираше във водата тя разбра, че акулата все още го следва. Очите й отчаяно огледаха пустия бряг. Като полудяла търсеше нещо, с което да може да помогне на Алън, но уви.
Алън продължаваше да плува. Очите му не се откъсваха за повече от секунда от сивото тяло, което толкова тихо и изнервящо го следваше. Акулата не беше голяма. Ножът, който стискаше в ръката си, както и приближаващия бряг, му носеха известно успокоение. Алън познаваше акулите и действията на тази не можеха да го заблудят. Сега тя плуваше паралелно с него от лявата му страна. Веднъж или два пъти внезапно беше променяла посоката, плувайки директно под тялото му.