Най-странното беше, че първото нещо, което Кристофър забеляза не бе нито Робърт, нито проснатото тяло на Едуард, а палтото на Никол. То все още лежеше небрежно преметнато на един от столовете. Позна го веднага. Та нали той го беше избирал и платил в Ню Орлианс. „Малка кучка — рече си разярено той, — проклета малка кучка!“ Пристъпи гневно напред и в същия миг видя Робърт. Също и Едуард Маркъм. Мъртвият Едуард Маркъм, установи той без дори да се изненада, като наблюдаваше как Робърт тегли тялото към вратата.
За миг Кристофър едва не си тръгна, попарен от грозното обяснение, което пламна в мислите му. Явно Никол е била с любовника си и очевидно той е убил съперника си, за да й докаже своята любов. Това беше толкова низко и жалко, че чак му прилоша. Беше точно в стила на Анабел, майката на Никол. Явно дъщеря й не беше по-различна от самата нея. Той направи крачка назад, но припомняйки си тревожното лице на Саймън, реши да се намеси. Не заради Никол, а заради дядо си — или поне се убеждаваше, че това е единствената причина. Не го интересуваше, какво ще стори Робърт с тялото на Едуард, но явната връзка между Никол и Робърт го изгаряше като киселина. Той със задоволство си представи как обвива в смъртоносна хватка ръцете си около нежната шия на Никол.
Явно Кристофър беше вдигнал някакъв шум или пък нервите на Робърт бяха опънати до краен предел от хладнокръвното убийство на Едуард, защото го усети как стои там, пред всекидневната и го погледна. Очите им се срещнаха за един безкраен миг. После, с полудоволна полубезумна усмивка Робърт пусна ръката на Едуард и се изправи.
— Е — каза той, — май най-накрая се срещнахме.
Нямаше нужда от обяснение. И двамата чувстваха, че тази нощ те ще се изправят един срещу друг в смъртоносна битка. Всички предишни грешки, цялата омраза, която носеха в сърцата си щеше да бъде защитена… с кръв.
Кристофър кимна, в знак на съгласие с думите на Робърт и с широка, нехайна походка влезе в стаята. Той не погледна към Робърт, докато се измъкваше от палтото. Вместо това разсеяно огледа стаята. Нави ръкавите на бялата си ленена риза и лаконично попита:
— С какво ще се бием — шпага или пистолет? Тук или на плажа?
Също така делово Робърт отвърна:
— Шпаги. Твоята е там, над камината. Моята е вече в ръката ми. Както си забелязал, тя вече ми послужи тази вечер.
Устните на Кристофър се раздвижиха в нещо, което би могло да бъде наречено усмивка.
— Забелязах. А къде ще приключим с този фарс? Тук?
— Защо не? Можем да махнем мебелите.
Двамата мъже се захванаха за работа с убийствена охота, като избутаха тежките мебели към стените на стаята. Все така безмълвно те седнаха и свалиха ботушите и чорапите си — знаеха, че босите крака им помагат да пазят по-добре равновесие.
След това Кристофър пристъпи към камината и свали другата шпага от полицата. Той я прекара бавно по дланта си, за да провери дали е достатъчно остра и как приляга на ръката му. Извърна се към Робърт, който вече беше взел своята и каза с равен глас:
— Изборът ви на оръжие е забележителен. Това острие е извънредно добро.
Робърт насмешливо кимна и надменно отговори:
— Нали знаеш, че винаги съм имал най-доброто както, що се отнася до шпагите, така и по отношение на жените.
Хладна светлина озари очите на Кристофър и те проблеснаха в осветената от огъня стая. Той промълви с иронична нотка в гласа:
— Дали тя ви принадлежи, чичо? Или по-скоро… дали бихте могъл да я задържите?
Това беше очакваната обида, която даде повод за начало на битката. Ръката на Робърт се стегна около шпагата. Устните му се свиха в гневна черта и той изсъска:
— За бога, ще си платиш за тези думи. Пази се!
Кристофър с готовност посрещна атаката на Робърт. Остриетата иззвънтяха във въздуха. След като отби първия удар, Кристофър се отдръпна пъргаво и процеди:
— Хайде, чичо, би трябвало да се справяте по-добре! В края на краищата този път силите са равни. Или сте толкова добър само когато противникът ви е почти обезоръжен?
— По дяволите! Хайде де, бий се! — извика Робърт, като дишаше тежко.
— Ще се бия, чичо, ще се бия. Не се бойте. — Отвърна хладно Кристофър и внезапно нападна Робърт с бързи, отсечени движения на шпагата.
Продължиха да се бият мълчаливо. Чуваше се само глухото трополене на босите им нозе и звънтенето на шпагите. В стаята цареше гробна атмосфера, която с всеки изминат миг ставаше все по-напрегната. Удар след удар Робърт едва успяваше да отбие бързите атаки на Кристофър.