— Тихо — прошепна той в ухото й. После хвърли поглед към мястото, където лежаха труповете и със задоволство отбеляза, че едно от канапетата ги скрива от погледа им. Той бързо избута вкаменената Галина към бюрото на Робърт и като все още държеше ръката си на устата й, обърна лицето й към себе си.
Очите й се разтвориха още по-широко, ако това въобще беше възможно, и устните й беззвучно произнесоха името му.
Той сложи пръст пред устните си, за да й покаже, че трябва да мълчи и бавно свали ръката си.
— О, господарю Кристофър, трябва да я спасите! Тя избяга надолу по плажа. Трябва да я намерите и да я върнете обратно! — После несвързано добави: — Тя няма наметка и ще замръзне.
Кристофър трескаво мислеше. Сметна, че Никол е узнала по някакъв начин за присъствието му в къщата и се опитва да избяга от последиците. Забелязвайки парче хартия върху бюрото на Робърт, той бързо надраска бележка на дядо си.
Дядо, Пиша ти набързо. Заминавам веднага за Франция, както бях планувал. Спасих Никол, но на ужасна цена!
Той грабна палтото на Никол и издърпа Галина от стаята. После я подкани да побързат по пътеката, по която беше минал преди толкова кратко време. Когато стигнаха до коня му, той буквално набута Галина в палтото на Никол, тикна бележката в ръката й и я метна на коня си.
— Надявам се, за бога, че можеш да яздиш, Галина — каза весело той. — Ще идеш при лорд Саксън и ще му дадеш тази бележка. Не се тревожи за господарката си. Аз ще се погрижа за нея. — Той се поколеба, после бавно изрече: — Галина, много ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш пред никого друг, освен пред дядо, че си ме виждала тази вечер. Ако те питат, измъкнала си се сама. Разбра ли?
Галина машинално кимна. Кристофър плесна хълбока на коня и животното препусна напред. Кристофър го проследи с поглед, после се обърна и хукна надолу по плажа с единствената мисъл да открие Никол. А когато я намереше…
По това време мис Никол Ашфорд беше в доста окаяно състояние. Уверена в собствените си сили, тя си беше позволила да бъде невнимателна. Успя да се спъне в един полузаровен в пясъка камък и да изкълчи зле глезена си. Усети пронизваща болка. Бясна от яд, тя седеше на пясъка, почти зарязала безплодните си усилия. Тя погледна отново нагоре към скалата и успя да различи на лунната светлина очертанията на един мъж.
За миг си помисли, че фигурата й е позната, но после реши, че тази идея е плод на въображението й. Хигинс не би излязъл по това време на нощта, за да си разменя сигнали, с някакъв странен кораб. Всъщност, дали не би го сторил?
Изведнъж тя се изправи рязко, припомнила си, че Кристофър спомена за някаква вила край морето, когато говореше за заминаването си. Тя се втренчи упорито в морето и въобще не се изненада, когато няколко минути по-късно във водата беше спусната малка лодка. Мъжете в нея започнаха да гребат към брега.
Тя гледаше почти развеселена как след не повече от няколко секунди Хигинс се заспуска надолу по скалата. Нямаше спор — тази нощ неприятностите валяха една след друга. Кристофър щеше да я удуши, ако я откриеше тук, мислеше си тя с полуистеричен смях. Хигинс вече беше близо до нея и тя извика:
— Хигинс! Знам, че е странно да ме видиш по това време, но би ли съобщил на Кристофър, че съм тук?
Хигинс, разбира се, подскочи от изненада.
— Мис Никол! — извика развълнувано, след като присвивайки очи я разпозна в огряната от луната нощ. — Какво правите тук? Кристофър хукна да ви търси. Всъщност ще изпусне кораба заради вас!
Никол погледна ужасено разтревоженото лице на Хигинс. „Боже мой!“ — прошепна тихо тя, осъзнала какво точно се е случило. Мисълта, че Кристофър ще я пребие, вече не й се струваше тъй смешна, защото след всичко, което се беше случило, той със сигурност щеше да стори точно това. Прехапала устната си, тя гледаше приближаващата се лодка. Най-накрая попита:
— Какво мислиш да направиш? Да им кажеш, че няма да пътувате?
Хигинс я погледна колебливо:
— Не, аз ще се върна с тях. Този кораб заминава за Америка, за Ню Орлианс и Кристофър ми нареди да замина на всяка цена.
— Разбирам — отвърна бавно тя. Мисълта, че той не е спазил уговорката заради нея, я изуми. „Но, по дяволите — си каза непокорно тя, — не е по моя вина! Не съм го молила да тършува из околностите и да ме търси!“
— Вижте! — прекъсна мислите й развълнуваното възклицание на Хигинс.
Със свито сърце Никол разпозна дългокраката фигура, която гневно се спускаше надолу по плажа. Отне му само миг да стигне до тях и лицето му доби странно изражение, когато погледна седналата на плажа Никол.