— О-о-хо — произнесе той, като саркастично провлачи възклицанието, — я да видим какво ни чака тук? Озлочестена девица? Или забягналата любовница на чичо ми?
Без да й даде възможност да отговори, той се наведе и я изправи на крака. Тя го гледаше враждебно, пренебрегвайки пронизващата болка в глезена си. После почти кротко произнесе:
— Ако не бях си наранила глезена, нямаше да ме намериш тук. И, Кристофър — продължи тя с отчаяна нотка в гласа, — не исках да стане така.
Кристофър я погледна безмълвно. Беше раздиран от толкова противоречиви чувства, че не беше сигурен какво точно изпитва. Откри, че някакво друго, неопределимо чувство, раздира душата му.
Вече духаше остър вятър, който подемаше катранено-черните й къдрици и неистово ги разпиляваше по раменете й. Той прилепваше тънката й рокля към стройното тяло и караше Кристофър да се върне към спомени, които искаше да изличи от паметта си. „Не я желая — убеждаваше се упорито той. — Тя носи само беди.“
Никол преглътна, леко обезкуражена от суровото, безмилостно лице, което се беше надвесило над нея. Гневът й се беше отдръпнал пред сдържаната ярост, която Кристофър излъчваше и тя колебливо изрече:
— Аз… аз…
— Ти какво? — сопна се бурно Кристофър. — Съжаляваш? Не е ли твърде късно за това? Двама мъже са мъртви заради теб! Боже Господи, Никол, оставям те за по-малко от месец и какво откривам? Хаос и бъркотия. Какво да те правя сега?
С блеснали от гневни пламъчета очи, тя му отвърна сприхаво:
— Нищо няма да ме правиш! Успях да се добера дотук сама и съм сигурна, по дяволите, че нямам нужда от помощта на такива като теб! Срещай си проклетия кораб!
Тя се обърна рязко забравила за наранения си глезен. Острата болка й напомни за злополуката. Направи още една колеблива стъпка, преди да се свлече в силната прегръдка на Кристофър.
Викът на Хигинс бе накарал Кристофър да се обърне. След миг, изричайки тихи, гневни проклятия, той пое ритащата, съпротивляваща се Никол и я понесе надолу към морето. Стовари я на мокрия пясък и изръмжа:
— Сега ще стоиш тук и ще ме слушаш: Робърт и Едуард са мъртви. Дори и да не си го сторила със собствените си ръце, вина за смъртта им имаш ти! — После горчиво добави. — Толкова приличаш на майка си!
Никол пребледня като платно. Очите й се разшириха и добиха цвета на буреносно небе. Беше потресена от ужасната вест, но това, което я изуми най-много, беше, че Кристофър обвинява нея! Знаеше, че той ще погледне нещата откъм най-черната им страна, но това? Беше толкова отвратително да я сравнява с майка й, да мисли, че тъй много си приличат.
— Ако бях мъж, още преди разсъмване щеше да опиташ острието на шпагата ми. Как смееш да говориш така! Да ме обиждаш, без да си ме изслушал, без дори да знаеш какво се е случило. Ти, противно животно, надявам се, че гадният ти кораб ще потъне!
В думите й имаше достатъчно справедливост, за да накарат Кристофър да спре за миг, но нямаше време — нямаше време за повече разговори, нямаше време за обяснения. Разкъсван от чувства, които не можеше да назове, той за първи път в живота си не можеше да вземе решение. И причината за това беше само една жена — тази жена. Не можеше да отрече, че все още я желае, дори сега, когато знаеше, че Робърт е спал с нея, че е целувал тези сладки устни. Все още искаше да почувства голотата на това стройно тяло в прегръдките си, да почувства трепета му, когато навлиза в него. Всъщност защо трябваше да я оставя тук?
Дори мисълта, че може да я вземе със себе си беше безумие, но веднъж загнездила се в съзнанието му, той не можеше да се отърси от нея. Погледна замислено към лодката. Беше стигнала до брега и след няколко секунди трябваше да се отправи натам. Хигинс вече газеше в разпенената вода. Той се обърна назад да погледне отново изразителните черти на Никол. Погледът му се плъзна по пълните й, чувствени устни и в този миг Кристофър Саксън изчезна, отстъпвайки мястото си на капитан Сайбър.
Кристофър Саксън имаше намерение да я остави при дядо си, където тя щеше да бъде в безопасност. Ако знаеше, че тя е при Саймън, можеше да отплува за Америка и да се опита да я забрави. Сейбър никога не се беше лишавал от това, което искаше, а той отчаяно желаеше тази жена.
Вятърът пилееше синкавочерната му коса. Златистите очи блестяха от чувственост и инстинкти, които бяха потискани и отричани през дългия престой в Англия. Той взе решение и се наведе над Никол тъй бързо, че тя нямаше време да предположи какво се кани да стори. Целуна дълго и властно полуотворените й устни, а сетне с лекота я метна на рамото си.
Без да обръща внимание на гнева й, на юмруците, които гневно удряха по гърба му и ритащите крака, той нагази сред вълните и се отправи към пристигащата лодка. Когато стигна до нея водата беше до хълбоците му и почти развеселен метна Никол върху дървените дъски. След миг Хигинс му подаде ръка и той се качи в лодката. Хвърли за последен път поглед към безлюдния плаж и усети, че сега наистина може да напусне Англия без да изпитва съжаление. Той се обърна към един от моряците и подхвърли: