Бяха близо до брега и Никол сама можеше да види чудовището. „О, господи — помисли си с болка тя, — спаси го! Той ме спаси — не позволявай да умре! Моля те!“ Тя пристъпи, готова да се хвърли във водата, но си помисли, че с това можеше да навреди на Алън и замръзна на мястото си. Акулата още веднъж се гмурна под него. После, обръщайки се с едно единствено движение, животното предприе смъртоносната си атака.
Алън усети нападението и острието в ръката му му се стори нищожна защита срещу острите зъби в зиналата паст на нападателя.
Акулата се хвърли с главозамайваща скорост срещу Алън. Той успя да запази самообладание. После, когато от разтворената бездна го делеше само секунда, Алън се изви настрани. Беше стиснал ножа с двете си ръце, насочен към опашката. С мълниеносно движение го заби в стомаха й и акулата, изхвърлила се над повърхността, помогна на острието да разпори корема й. Алън се осмели да хвърли един поглед и видя раненото чудовище да плува към открито море. После заплува към брега с бързина, която беше неописуема. Там се сблъска с приветстващите го обятия на Никол.
Те стояха прегърнати известно време, разтърсени до дъното на душите си.
— О, господи, Алън! Толкова се страхувах! — промълви Никол с все още бледо лице.
Алън се усмихна, като едва успяваше да си поеме дъх.
— Аз също бях малко неспокоен!
Тогава Никол взе да се смее със смях, който граничеше с истерия. По-късно и двамата, легнали на пясъка, се смееха. Радваха се на факта, че са живи. Никол първа се свести и тихо произнесе.
— Дължа ти живота си, Алън. Как изобщо бих могла да ти се отплатя?
Цяла секунда сините очи оглеждаха лицето й, стройното тяло, примамливите извивки, видни под мокрите дрехи. Той се усмихна и каза:
— Глупости, млади Ник! Но не мисля, че ще плуваме повече на това място.
Никол потръпна и огледа спокойните води на лагуната.
— Не! Разбира се, че няма!
Той с обич разроши мократа й коса.
— Хайде да вървим! Забрави това и помни само, че следващият път не трябва да плуваш толкова далеч.
Тя се усмихна и кимна.
— Това ще ми бъде като обеца на ухото за дълго време.
Облякоха се бързо, без да говорят повече, но Никол знаеше, че завинаги остава длъжница на Алън. Благодарение на него беше жива сега. Това, което той направи беше нещо изключително храбро и тя никога нямаше да го забрави. Никога!
ВТОРА ГЛАВА
„Ла Бел Гарс“ беше почти изоставена, когато малко по-късно се качиха на борда й. Сега косата на Никол беше гладко вчесана и стегната в опашка. Чертите й бяха изопнати, изострени. Носеше евтини широки панталони и риза. Приличаше на висок, строен, петнадесетгодишен младеж.
Няколко мъже хвърляха зарове. Тя лесно разпозна главата с цвят на пясък, принадлежаща на Джейк. Не беше привлекателна личност и Никол реши, че нарочно се правеше да изглежда незначителен. Джейк задаваше много въпроси, помисли си Никол. Тя не можеше да се отърве от мисълта, че и той като Алън криеше нещо. После отхвърли съмненията си и бързо закрачи към помещенията на капитана.
— О, здравейте, мистър Хигинс — весело каза тя на помощник-капитана, наведен над разтворената върху една от дългите маси в стаята карта.
— Добро утро, Ник. Капитана ли търсиш?
Никол харесваше мистър Хигинс. Кафявите му, приличащи на копчета очи бяха винаги весели и изглежда той също хранеше топли чувства към нея. Неведнъж беше прикривал от острия поглед на капитана дребните й прегрешения.
— Не, не съвсем. Мислех си, че трябва да докладвам за завръщането си на кораба. Нямаше ме цяла сутрин — призна тя с виновна усмивка.
— Е, капитанът отиде на визита. — На набръчканото му лице се появи хитра усмивка и той измърмори. — А ние знаем на кого прави визита, нали?
— Луис Хантлей — рязко каза Никол, чудейки се защо новината я потисна.
Хигинс кимна с блеснали очи.
— Ах, да. Ако капитанът не внимава, дните в морето скоро могат да свършат.
— Аз май не мисля така — неочаквано провлече думите дълбок, ленив глас, идващ откъм входа.
Никол усети кехлибарено-златистия поглед на капитана. Сърцето й подскочи. Напоследък това й се случваше често. Тя негодуваше срещу безсрамната му мъжественост, бликаща от тялото му. Кожата му, често излагана на слънце, беше придобила тъмнобронзов оттенък. Гърдите му бяха широки, с добре очертани мускули и бяха покрити с фини, черни косъмчета. Краката му бяха дълги и тънки като всичко останало у него и той напомняше на Никол за лъскава, дива, кафява пантера, чиито златисти очи проблясват подигравателно под гъсти, черни мигли. Очевидно той току-що беше плувал в морето. От тялото му се стичаха капчици солена вода, които канеха по дървения под на палубата. Без да обръща внимание на присъстващите в стаята той небрежно свали хавлията. Никол бързо отвърна очи от него.