— Всъщност не я оставих в Англия. Тя е тук, при мен на улица „Дофин“.
Джейсън погледна дискретно строгото, безизразно лице и си помисли, че е по-добре да не си пъха носа, където не му е работа. Кристофър не бе споменал сватба, нито съпруга. Явно че Никол се бе върнала като негова любовница. А това, мислеше със съжаление Джейсън, щеше да бъде проблем. Той бе харесал момичето, Кетрин също. Тя бе представена на някои от най-добрите и най-гордите семейства в Ню Орлианс, но сега… Каква проклета работа! Джейсън въобще не се интересуваше от това, но човек не би могъл с лека ръка да пренебрегва мнението на познатите си, които не са така свободомислещи. Съществуваше рязка социална граница между млада дама и любовница.
Паузата, с която думите на Кристофър бяха посрещнати, бе очевидна и той троснато попита:
— Е, нямате ли какво друго да кажете? Някакви други въпроси?
— Какво искате да кажа? — отвърна Джейсън, като неволно и внезапно си припомни за онези първи дни с Кетрин, когато бе разкъсван от желанието да обвие ръце около нейния врат и с това да сложи край на мъките, които му причиняваше. Той чувстваше интуитивно, че Кристофър се намира в подобна ситуация и малко или повече му съчувстваше. Това беше изтънчено мъчение, което не би пожелал дори и на най-големия си враг.
Чувствайки, че Кристофър е като неразровена жарава, готова да избухне всеки миг в пламъци, Джейсън попита:
— Искате ли да говорим за това?
— Не, за бога! — избухна Кристофър, като скочи на крака и направи няколко къси, забързани крачки към вратата. После каза с горчивина: — Няма полза от приказки. — След това, сякаш възразявайки сам на себе си той отправи предизвикателен поглед на Джейсън и промърмори: — Намирам се в най-оплетения лабиринт и накъдето и да се обърна, не виждам изход.
Джейсън не беше сигурен, но подозираше, че Кристофър и Никол се намираха в същия меден капан, в който те с Кетрин преди толкова много години бяха попаднали. Но тъй като не бе сигурен, едва ли можеше да каже: — „Вижте какво, Саксън, същото се случи и на мен и аз направих тъй и тъй.“ Ако грешеше, щеше да разкрие повече за себе си, отколкото искаше и то съвсем безпричинно. Разбира се, от друга страна, ако добре е разчел признаците и ако кажеше какво мисли, би помогнал на Кристофър и би му подсказал как да се справи с тази болезнена дилема.
Той наблюдаваше загрижено Кристофър, който се бе втренчил навън, обърнал гръб на стаята, а широките му рамене бяха изпънати като за битка.
Преди Джейсън да може да каже каквото и да е било, Кристофър се завъртя на пети и като разярена, златоока пантера се приближи до писалището. Беше ядосан на себе си, че така избухна и сега искаше само да избяга, да отрече още веднъж, че Никол представлява някаква трудност. Той разбира се, не би искал да обсъжда положението с когото и да е било — особено с Джейсън Савидж, въпреки странната симпатия и разбирателство, които се бяха породили между тях.
Външно безразличен, той стоеше пред Джейсън съзнателно избягвайки темата. Каза хладно:
— Ще ви видя в четвъртък, както се уговорихме, освен ако не решите нещо друго. Сега, моля за извинение, но се опасявам, че трябва да се заема с моите дела. Ако чуете новини, които смятате, че представляват интерес за мен, моля не се стеснявайте да изпратите съобщение на улица „Дофин“.
Почти развеселен от упоритото нежелание на Кристофър да се изправи лице в лице с това, което го притеснява, Джейсън просто кимна и отвърна небрежно:
— Чудесно. Ние с Кетрин с нетърпение ще ви очакваме. А колкото до останалото, ако имам нужда от вас, веднага ще изпратя да ви повикат.
Кристофър кимна учтиво и тъкмо бе стигнал до вратата, когато думите на Джейсън го възпряха:
— Вие сте доста твърд млад човек — каза замислено и спокойно Джейсън, а после с весела нотка в гласа добави: — Но аз ще наруша едно от моите основни правила и ще ви дам малък съвет. Веднъж бях изправен пред дилема, подобна на вашата, предполагам. И разреших проблема — довърши почти самодоволно Джейсън, — като просто се ожених.
Кристофър му хвърли един полусмутен, полуразвеселен поглед и излезе от стаята без да продума и дума повече. Да го вземат мътните, — мислеше с раздразнение той, като вървеше под дъжда. — Нищо ли не му убягваше от погледа?
Тъй като нямаше желание да взема на сериозно предложението на Джейсън, той просто го забрави.
Влезе в едно малко, тихо кафене, настани се в ъгъла и втренчил поглед в дъжда, който плющеше в прозорците, се замисли за всичко, което бе узнал този ден.
На пръв поглед нищо не изглеждаше добре. Клейборн бе отблъснал Лафит, като бе пренебрегнал предложението му за помощ. Лафит, справедливо засегнат, имаше на разположение оръжие и хора, които можеха да обърнат нещата в полза на британците. Как, по дяволите, да ги помири? Джейсън, както знаеше, щеше да направи всичко възможно да убеди губернатора, но той подозираше, че по-скоро проблемът се корени в Лафит. — Ще иска ли той да прости на губернатора и да се бие с американците?