Когато й съобщи, че ще се женят, сърцето й подскочи в гърдите, шокът се примеси с надеждата и облекчението.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Те се ожениха на следващия ден, в сряда, в едно малко градче на около двайсет мили от Ню Орлианс. Венча ги един мирови съдия, а широко усмихнатият Хигинс стана свидетел. Жената на съдията, която присъства като втори свидетел по-късно сподели със съпруга си, че никога не бе виждала такава хубава двойка или, по-точно, двама души, които така очебийно да са влюбени един в друг.
Кристофър наистина не можеше да отдели очи от Никол, сякаш се страхуваше, че ще се изпари във въздуха. Никол от своя страна не си даваше труд да прикрие любовта, която струеше от изумрудените й очи. Искаше й се лорд и лейди Саксън да бяха там. Всъщност всичко, което действително имаше значение за нея, бе че Кристофър я обича, че я обича достатъчно силно, за да се ожени за нея.
Те тръгнаха обратно към Ню Орлианс, мълчаливо, под неспирния дъжд, който, въпреки нагретите тухли за краката и стабилната конструкция на елегантната карета на Кристофър, правеше пътешествието влажно и неудобно. Хигинс, демонстрирайки обичайния си такт, се беше жертвал и седна при кочияша.
Вътре в каретата цареше приятна тишина. Двамата за първи път от началото на връзката си, не се караха. Пред тях стояха още трудности, но с търпение, разбиране и любов биха могли да ги преодолеят.
Те пристигнаха на улица „Дофин“ на смрачаване и Кристофър набързо събра прислугата. Представи Никол като своя жена и тяхна господарка. По-късно поясни на Сандерсън, че би бил много доволен, ако се знае, че действителната венчавка се е състояла в Англия, а днешната церемония е била само потвърждение на обета им.
Лицето на Сандерсън се бе озарило от широка, белозъба усмивка и той бе отвърнал: — „Отлично ви разбирам, сър. Няма да има клюки. Ще се погрижа за това.“
С усмивка на уста, Кристофър го бе отпратил с небрежно махване с ръка. Сега положението на Никол като негова съпруга бе стабилно, а и Сандерсън щеше да се погрижи никой да не се осмели да задава неудобни въпроси.
Преди да остави всичко настрана и да обърне внимание на далеч по-приятни неща, той седна и написа две кратки бележки. Едната бе изпратена в дома на Джейсън Савидж. Представляваше кратко съобщение, че той и съпругата му Никол ще бъдат щастливи да вечерят с тях следващия ден.
Писането на второто писмо му отне малко повече време. Беше до лорд Саксън. Написа просто, че отново е в Ню Орлианс и Никол е с него — този път като негова съпруга. След любящо запитване за здравето на дядо си и това на лейди Саксън, Кристофър завърши с обещание, че идното лято ще се върнат отново в Англия. На следващия ден щеше да разбере дали някой от корабите се кани да премине през блокадата, за да може да изпрати писмото до дядо си. Погрижил се за най-неотложните си ангажименти, той вече можеше да се наслади на тишината в библиотеката. Настанен удобно в креслото си припомни, че вече е женен мъж.
С нежна, игрива усмивка, тръгна да открие това изкусително създание, което сега бе негова съпруга. Намери я седнала кротко в големия салон да разглежда разсеяно някакви модели за рокли.
Когато влезе, тя вдигна поглед и като се усмихна срамежливо, остави настрана журнала, който държеше:
— Свърши ли си работата?
— Да, приключих. Семейство Савидж са информирани и съм сигурен, че ще направят всичко възможно, за да пресекат всеки възможен проблем. Всъщност аз смятам, че проблеми няма да възникнат. В края на краищата ние се върнахме в Ню Орлианс едва преди три дни, а и ти не си имала никакви официални контакти. Съмнявам се, че някой, освен хората в този дом и семейство Савидж, въобще знае, че си тук.
Леко изненадана, тя запита със сериозно изражение:
— Защо си тъй загрижен за хорските приказки сега? Никога не си го правил.
Кристофър се усмихна.
— Никога не съм имал съпруга, за която да се тревожа, а и не искам да бъдеш прицел на клюкарите в града. Освен това голяма вина за това имам и аз.
Топла вълна на благодарност обля Никол. С игрива усмивка тя си припомни старата поговорка, че най-добрите съпрузи са разкаялите се грешници. От сърце се надяваше това да е самата истина.
Като видя усмивката й Кристофър промърмори:
— Какво забавно има? Това, че искам никои да не петни името ти?
— О, не! Просто се сетих за една поговорка за добрите съпрузи.