Тя не можеше да го погледне, да види подозрението, омразата и горчивината, които знаеше, че са изписани на лицето му. Той я обичаше, но докато съществуваше миналото от паметта му, те не биха могли да намерят покой. Никол се втренчи замислено в огъня. Търсеше точните думи, с които да му отвърне. Чувстваше, че няма смисъл да продължава да твърди, че е невинна. Колкото й да го убеждаваше, че Робърт не е означавал нищо за нея, той нямаше да й повярва. Сравняваше я с Анабел. Трябваше да го убеди, че тя и Анабел са две съвсем различни жени, че тя е Никол. Никол с нейния избухлив и своенравен характер, Никол, която с желание му се отдаде, не Анабел, която го е излъгала, измамила и предала. Това сякаш бе непосилна задача и все пак, докато седеше там, вперила поглед в подскачащите пламъци, чувствайки едрото тяло на Кристофър до себе си, й хрумна една смътна идея. Пое си дълбоко дъх и предпазливо изрече:
— През цялото време ми напомняш за моята майка и това, което е сторила. И казваш, че съм нейна дъщеря. Съгласна съм — Анабел със всичките си пороци и суета беше моя майка. Не мога да сторя нищо срещу това, но след като ми е била майка, задължително ли е да бъда нейно точно копие? Някога давала ли съм ти доказателство, че не може да ми се вярва?
Кристофър се размърда неспокойно зад нея.
— Да — каза равно той. — Кодовите книги. Забрави ли за това?
Пръстите й се забиха в нежната плът на дланите и тя призна:
— Да. Бях забравила. — После го погледна гневно и разпалено каза: — Добре де, опитах се да ги взема, но не съм те предала. Кражбата на тези книги нямаше да ти навреди. Те дори не бяха твои, беше ги откраднал. — После искрено добави: — При същите обстоятелства бих направила същото. Те не ти принадлежаха, ние с Алън просто искахме да ги върнем на истинските им собственици. Освен това — добави тя с невинен тон, — исках да се върна при теб. Да попреча на всемогъщия капитан Сейбър.
С развеселена нотка в гласа, Кристофър изрече меко:
— И успя, малко дяволче такова! От Бермудите насам не правиш нищо друго, освен да ми се пречкаш.
В очите й проблеснаха гневни сълзи и тя се обърна към него:
— Не си позволявай да се смееш! Признах си защо съм се опитала да взема книгите и никога няма да стигна толкова далеч и да кажа, че съм сгрешила, но това не означава, че съм като майка си. — Тя отчаяно хвърли и последния си коз: — Ти казваш, че съм като нея, защото е моя майка, но кажи Робърт беше ли като дядо ти? Принципът е един и същ: каквато майката, такава и дъщерята; какъвто бащата, такъв и синът. Робърт беше ли точно копие на лорд Саксън?
— Разбира се, не! В никакъв случай! — Избухна гневно Кристофър. — Нямат нищо общо. Робърт беше подъл и егоист, а дядо ми е… — Кристофър внезапно замълча и изумено се втренчи в нея. Сключи челюсти и най-сетне промълви — Разбирам гледната ти точка.
Никол се усмихна мрачно:
— Разбираш я, но не си съгласен с мен?
Кристофър протегна нежно ръка и погали страната й:
— Не зная вече на какво да вярвам. Толкова време хранех тези чувства към теб, че явно не мога да се отърся от тях. Дай ми време, любов моя. Време да се разбера сам със себе си. Ще го направиш ли?
Това бе простичка молба, и ако все още вътрешно се колебаеше, любовта бе изписана на лицето му. Тя кимна безмълвно, знаейки, че времето е на нейна страна. Времето и любовта. Мисълта, че дори и да я смята за толкова покварена и подла като майка й и въпреки това я обича, обича я и се е оженил за нея, я изпълни със странно чувство на нежност. Може би, мислеше си тя, това е много по-голям израз на любов, отколкото безрезервното доверие.
Кристофър нежно я привлече към себе си и я попита:
— Кажи ми за последната нощ в Англия.
Тя започна колебливо, после гласът й стана по-уверен и разказа цялата история за това как са я похитили и измамили. Когато свърши да говори, настана продължителна тишина. И двамата бяха вперили поглед в огъня в камината, сякаш в трепкащите пламъци се криеше нужния отговор. Кристофър обви ръце около нея и прошепна в косата й:
— Вярвам ти, рисче. Тази история е прекалено смахната и невероятна, за да бъде измислена. Как ми се иска да съм бил аз този, който те е спасил, а не Робърт.
Тя се изви в прегръдката му и обърна лице.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Никой не се съмняваше, че британците бяха решени да завладеят Ню Орлианс, да осъществят контрол над долното течение на Мисисипи. Дори и мирните преговори в Гент засилиха желанието на британците да отнемат града от американците. Лорд Ливърпул беше намекнал на херцог Уелингтън, че е много желателно американската война да се увенчае с брилянтен успех.