Собствената му мъка беше почти непоносима. Знаеше, че с една единствена необмислена проява на ревност беше скъсал тънката нишка между тях. Но аз ще й обясня, помисли си той нещастно. Ще я накарам някак си да разбере и, ако имам късмет, тя ще ми прости.
Но през следващите дни Никол изобщо не даде признаци, че се кани да му прости. Държеше се с него хладно и той, напълно наясно с грешката, която бе направил, беше неспособен да спре разширяването на пропастта между тях. Беше ли това краят на крехкото им начало?
Като избягваше собствения си дом Кристофър прекарваше повечето от времето си в главната квартира на Джаксън. Той беше там, когато вратата се отвори и пратениците нахлуха с новината:
— Джентълмени, британците са тук. Ще се бием с тях тази нощ.
ЕПИЛОГ
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Това, което се случи в равнините на Чалмет под Ню Орлианс е история. Андрю Джаксън спечели най-решителната битка срещу британците. Никой не отрече, че изходът можеше да бъде много по-различен, ако не бяха Лафит, хората му и амунициите му. Загинаха много хора и от двете страни, но битката приключи с победа. Поради нарушените комуникации трябваше дълго да чакат, докато получат съобщение за сключеното примирие между двете държави. Когато най-после копието от подписания пакт пристигна в Ню Орлианс, Кристофър и Джейсън размениха доволни погледи.
Крачейки бавно към Дофин Стрийт малко по-късно, Кристофър тъжно си мислеше, че това, което му трябваше сега, беше мир в собствения му дом — мир между него и тази упорита, малка лудетина, за която се беше оженил и която обичаше.
Почти три месеца вече те живееха в положение на сдържана враждебност. Никол бе непреклонна и посрещаше с хлад опитите му за сдобряване. Кристофър, несигурен как да процедира, се бе оттеглил зад маската на безразличието.
Беше наясно колко я беше обидил и понеже се страхуваше, както никога досега в живота си да не задълбочи отчуждаването, държанието му беше точно противоположно на това, което трябваше да бъде.
Изглеждаше, че всеки води самостоятелен живот — Кристофър, зает със служебни дела, а Никол, погълната от обществения живот на Ню Орлианс. Посещаваха заедно различните тържества, но само формално. Стигаха до там и се връщаха в абсолютно мълчание. Вкъщи се отбягваха един друг. Кристофър ставаше и излизаше преди Никол да се е събудила и през повечето от вечерите вечеряше с приятели.
През този период на отчуждение Кристофър беше направил едно нещо, което стопли сърцето й и я накара да мисли, че не всичко е загубено. Малко след кървавата битка с британците той й бе уредил посещение при Алън. Визитата бе много тъжна. Тя гледаше Алън през решетките на килията и си припомняше подобните обстоятелства на Гранд Тер.
Известно време и двамата се чудеха какво да кажат, после Алън произнесе с крива усмивка:
— Или аз съм абсолютно неспособен шпионин, или съпругът ти е моето наказание.
— Алън, съжалявам, че не те оставих да избягаш. Но не можех да го направя, знаейки че това би могло да причини смъртта на Кристофър. Моля те, разбери ме!
Алън се усмихна нежно.
— Разбирам те, малката ми. Разбирам те, въпреки че не ми се нрави много бесилото.
— Не се шегувай! — изплака Никол. — Ще се опитам да ти помогна. Може и да не те обесят.
— Може би. Но няма да ме разменят за други пленници. Шпионажът е нещо различно. Може би ще успееш да накараш този твой съпруг да смекчи наказанието ми. Той е доста близък с Клейборн и Джаксън, а една любяща съпруга може много да направи.
Никол се усмихна тъжно. Алън не можеше и не трябваше да знае, че той беше причината за сегашните отношения между нея и Кристофър. Повече не можеха да си кажат и се разделиха с едно бързо стискане на ръцете.
Повече не се срещнаха и Никол не смееше да попита за евентуалната съдба на Алън. Тя не беше сляпа за истината и знаеше, че яростните обвинения на Кристофър бяха подбудени от ревност. Но това беше смешно, глупаво. Значи Кристофър не заслужаваше любовта и доверието й! Разсъждавайки така, Никол сама се притисна до стената. Наистина ли искаше да прекара остатъка от живота си в подобна ситуация? Наистина ли не искаше отново да почувства тялото на Кристофър? Та тя му беше затворила вратата и му отказваше дори съпружеските права. Нима заради този изблик на ревност не трябваше отново да допуснат смеха и любовта? Отговорът беше решително не!
Тя си призна, че би постъпила по същия начин, ако го видеше с друга жена. Призна си, че бе отблъснала опитите му за обяснение. Беше се държала толкова отблъскващо, че Кристофър се бе затворил в себе си. Сега тя трябваше да слезе от непревземаемата кула, където се укриваше.