Сейбър с усмивка се изтръгна от миналото и влезе в корабната канцелария. Хигинс беше все още там, замислен върху последната сцена с Ник. Сейбър попита:
— Хигинс, забелязал ли си, че напоследък с Ник става нещо странно? Момчето ме гледа като че ли съм чудовище и не мога да си обясня защо.
Хигинс се поколеба, преди да му отговори. Най-накрая каза:
— Не мога да кажа, че не съм. Мисля, че момчето просто израства и е малко обидено, че е само един прислужник. Може би Ник има амбиции.
Сейбър изсумтя.
— Съмнявам се. Или се държи много нахално с мен или върви с рогата напред. Но може и да си прав. Трябва да помисля за бъдещето му.
Никол щеше да бъде ужасена, ако знаеше, че капитанът се е загрижил за бъдещето й, но за щастие тя не знаеше за този разговор. Тя се зае с ежедневните си задължения, като че нищо не се беше случило. Нощем, когато лежеше върху хамака си в съзнанието й нахлуваха мисли за капитана и тя го проклинаше. Дори, когато не беше наоколо той притежаваше силата да я тормози.
Няколко дни по-късно, когато лежеше на топлия пясък на друго, изолирано заливче, тези мисли я обзеха отново.
До неотдавна изобщо не се замисляше върху отношенията им със Сейбър. Той просто присъстваше на общия фон. Като се върна мислено в миналото тя си призна, че през първите години от живота си на „Ла Бел Гарс“ го обожаваше. Той й се струваше богоподобно същество, накарало и най-смелите й сънища да се сбъднат. Беше я измъкнал от семейство Маркъм, беше изпълнил живота й с вълнение. След започването на войната с Англия тя започна да се пита за чувствата си.
Странно беше, внезапно си помисли тя, че през петте години, откакто бяха заедно той никога не прояви любопитство относно младия си прислужник и секретар. Никога не се беше поинтересувал, защо тя толкова отчаяно искаше да отиде в морето, не я попита дори дали има семейство.
Предполагаше, че отчасти това се дължеше на факта, че никой не задава въпроси на индивидите с мрачни лица и твърди погледи, плаващи на каперските и пиратските кораби. Неписано правило беше никой, дори и капитанът да не нарушава анонимността на хората, желаещи да плават в морето. Сейбър никога не й обръщаше внимание, освен за да провери дали е изпълнила нарежданията му. Никога не се бе държал ненужно жестоко, въпреки че беше взискателен господар. Тя никога не си задаваше въпроси за отношенията на кораба, нито за начина, по който той управляваше „Ла Бел Гарс“. Понякога, за свое объркване, откриваше, че Сейбър заслужава възхищение. Но това беше преди, помисли си мрачно тя, преди той да покаже абсолютното си студенокръвие.
Това се случи точно преди три месеца. Един член на екипажа, младеж на не повече от осемнадесет, тайно бе качил жена на борда. Жената беше проститутка, една от многото, които обикаляха пристанищата. Младежът беше толкова заслепен, че пристъпи едно от основните правила на кораба — никакви жени на борда в открито море. Бяха на два дни път от Франция, когато проститутката бе открита. Наказанието беше сурово — тридесет камшика пред екипажа и карцер до края на пътуването.
Тя беше напълно съгласна с факта, че е необходима желязна ръка. Но отношението към жената беше това, което я накара да се поболее.
След като приключиха с момчето, студеният поглед на Сейбър се беше спрял на жената. Той я гледа дълго време, мислейки какво да прави с нея. После очите му се присвиха, когато тя, погрешно разбрала интереса му хвърли подканящ поглед. Наблюдавайки я с бизизразно лице, той каза тихо: „Отведете я долу и нека екипажът се ползва от услугите на присъстващата проститутка по време на това пътуване!“
Очите на жената се бяха разширили от шока. Тогава Никол реши, че Сейбър е хладнокръвен, брутален, безчувствен звяр!
Сърцето й страдаше, заради съдбата на уличницата. Нито една жена, помисли си тя, дори и жена от улицата, не би трябвало да бъде принуждавана да задоволява непрекъснато нуждите на целия екипаж на „Ла Бел Гарс“.
Припомнила си инцидента с всичките му подробности, тя се размърда неспокойно на плажа. Случилото се продължаваше да я потиска, създавайки й някакво усещане за празнота в стомаха. Мъжете са такива диваци, помисли си тя с отвращение. После пълните й устни бавно се извиха в усмивка — не, не всички мъже, не и Алън.
Мисълта за Алън разведри настроението й. Алън беше този, който намекна на Сейбър, че не беше много разумно Ник да наблюдава всичко, което става в капитанската каюта. Несъмнено припомняйки си многобройните случаи, в които бе забавлявал в стаята си дами с не много морален характер, докато Ник спеше в ъгъла си, устата на Сейбър се беше извила в ленива усмивка. Тогава беше наредил на Алън да намери нещо наблизо за момчето. Вследствие на това Никол стана гордият собственик на малък шкаф, намиращ се до вратата на капитанската каюта.