— Изслушай ме, Ник!
— Защо не ме оставиш на мира? И така ми е добре, пък и не ти е работа какво правя аз — отговори му тя с много неподходящо за млада дама изсумтяване.
Без да обръща внимание на ядните й думи, Алън се настани срещу нея, взе едната й ръка и заговори:
— Изслушай ме! Това, което ти предлагам няма да ти навреди. Дори си мисля, че ще ти помогне. Рано или късно трябва да се научиш да бъдеш момиче и дама, също така. Ние с Марта имаме намерение да ти помогнем да си спомниш как се прави това. Ако някога пак заемеш мястото си в обществото, не можеш да го направиш като се обличаш в мъжки дрехи и псуваш като моряк. Помисли върху това.
Никол стисна устни и издърпа ръката си от неговата. Искаше й се да избяга от стаята и да съдере роклята. Истината в думите му беше очевидна. Никол не се беше замисляла за евентуалното си завръщане в наследствените си имения. Това беше нещо, което щеше да се случи в далечното бъдеще. Просто очакваше деня, в който щеше да се върне, да изгони семейство Маркъм и да заживее щастливо. Тя размисли и каза:
— Какво точно искаш да направиш?
— Марта и аз решихме, че сигурно ще ти хареса да се отнасяме с тебе като с млада дама. Със сигурност не губиш нищо.
Тя погледна Идън и Марта, после Алън. На лицата им беше изписана загриженост. Неохотно реши да се съгласи, щом това означаваше толкова много за тях.
По време на вечерята тя откри, че се чувства отлично. Алън беше очарователен, правеше й комплименти и я караше да се изчервява. Единственото нещо, което не хареса беше, че и тримата й правеха забележка за езика и поведението й.
Алън беше доволен от вечерта, но го запази за себе си. Тя трябваше да извърви дълъг път, преди отново да има желание да заживее във висшето общество. Тази вечер беше направена първата крачка. Беше й показано, че има друг начин на живот.
Никол с нежелание се раздели с роклята си. Но като си представи как щеше да се разяри капитан Сейбър, ако я види така натруфена и с вдигната коса, се разтревожи.
Тази вечер у нея се събудиха стари спомени. Никога не се беше замисляла за предишния си живот, за охолния живот на Никол Ашфорд. Припомни си красивата си майка, облечена в разкошни рокли, облегната на ръката на своя съпруг. Представи си баща си в коприна, слизащ по извитото, дъбово стълбище, за да посрещне гостите си. Представи си разкошния си дом, обсипаната с дърворезба врата на столовата, дългата маса от махагон, скрита под белоснежна покривка, кристалът и среброто, които проблясваха на светлината на свещите. Колко отдавна беше всичко това, а спомените бяха толкова ясни.
Никол направи опит да заспи, но напразно. Умът й беше претоварен и за първи път малкото помещение я потискаше. Триста дяволи! Защо му трябваше на Алън да се намесва? Неспокойствието й изцяло се дължеше на него. Ако просто я оставеше на мира, щеше сама да се справи.
Но какво трябваше да направи? Освен дрехите на гърба си май не притежаваше нищо друго. Делът й от плячката през последните години беше минимален и тя не беше спестила нищо. Просто си живееше ден за ден.
Изведнъж разбра, че завръщането й в Англия щеше да бъде свързано с много трудности. Хрумна й нещо, което още повече сломи духа й. Не беше възможно просто така да застане на прага на фамилната си къща. При всички положения щеше да се наложи да докаже самоличността си и щеше да се наложи да преживее някак, докато претенциите й бъдат приети от закона. Мисълта, че никой нямаше да й повярва, я накара да стисне устни. Тя беше Никол Ашфорд и щеше да си върне богатството… но как?
Тя продължи да се върти неспокойно на хамака. Проклет да е Алън! Защо не я остави на мира? Та тя беше щастлива. Поне така си мислеше.
Стана доста късно. Никол повече не желаеше да мисли за това. Беше уморена и леко замаяна от малкото вино, което беше изпила на вечеря.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Никол начумерено се взираше в Сейбър. Откакто бяха напуснали Бермудите й се струваше, че той преминаваше всякакви граници в стремежа си да я дразни. Непрекъснато я държеше на крак, караше я да се втурва ту към един, ту към друг предмет, които му трябваха на момента. Когато не вършеше тези безполезни неща я държеше като закована за стола, нареждайки й да преписва със старателната си ръка и красив почерк списъците на товарите, качени на кораба през изтеклата година. Никол не виждаше смисъл в тази работа и подозираше, че целта му е да я държи под око. Но това, което наистина я дразнеше бяха безобразните му маниери. Той изпитваше удоволствие от умишленото сътворяване на хаос. После, вместо да я остави на спокойствие да оправи бъркотията той се облягаше на вратата и критично наблюдаваше работата й. Същото беше и този път: Никол хапеше устни и се стараеше да не обръща внимание на предизвикателството в очите му.