— Млади Ник, струва ми се, че независимо от петте години, прекарани в близост, знаем много малко един за друг. Имаш ли някакво предположение защо това е така?
Налагайки си да отговори спокойно тя каза сковано.
— Съмнявам се, че повечето капитани са особено загрижени за каютните си прислужници. — И като не успя да овладее импулса, добави саркастично. — Всичко, което е общо между нас са мръсни чаршафи, помия и разхвърляни легла — това едва ли са вълнуващи теми за разговор. Не е нужно да знаете много за мене при положение, че се справям задоволително със задълженията си.
— Но ти не го правиш — мрачно каза той. — Безочлив си и не ме харесваш — факт, за чието прикриване полагаш малко усилия. — Гласът му стана по-твърд и той полюбопитства: — Но не е така, нали, Ник?
— Не съм си помислял, че моето харесване или нехаресване са толкова важни за вас — каза предпазливо тя. — Никога досега не сте коментирали отношението ми и ако моето… — тя се поколеба за момент преди да продължи — нехаресване е било толкова очевидно, както изглежда го усещате, сигурно би трябвало да кажете нещо по въпроса преди. — След това храбро довърши: — Мисля, че си въобразявате, сър.
— Така ли, Ник? Въобразих ли си погледа, който ми хвърли само преди секунди? И нима съм си измислил всички онези злобни погледи, които често ме застигат в тази стая? — сухо попита той.
„О, господи, къде беше Алън?“ — неспокойно си помисли тя. Нямаше ли кой да прекъсне този напрегнат разговор? Тя си наложи да се успокои. Очите й срещнаха неговите и тихо каза:
— Мога само да се извиня, ако сте намерили маниерите ми незадоволителни. Съжалявам, че съм ви подразнил и за в бъдеще ще се постарая да не давам повод за оплаквания.
Надменно беше и тя го знаеше, но искаше да приключи с тази среща.
Устните на Сейбър бяха изтънели при думите й. Тръсвайки чашата си на бюрото, той грубо я сряза:
— Не желая извиненията ти, дявол го взел! Голям експерт си в отбягването на въпроси, приятелче! — Като се наведе напред, така че лицето му се оказа на инчове от нейното той изръмжа: — А сега ми кажи, млади Ник, защо намираш службата си при мене за толкова отвратителна? Този път искам отговор — не извинение или друг вид измъкване!
Взряла се в строгото лице, обрамчено с брада, което беше така близо до нейното, Никол беше обхваната от хаос от емоции. Връх взимаше острото усещане за мъжествеността му. Устата му беше едва на един дъх от нейната. Тя глупаво взе да се чуди каква ли щеше да е неговата реакция, ако се наведе напред и притисне собствените си, разтреперани устни към неговите.
— Чакам, Ник.
Думите му прогониха еротичните й мисли. Тя каза бавно:
— Мисля, че всички момчета преживяват периоди на недоволство от тези, които имат власт над тях. Ако понякога ви се струва, че не ви харесвам, трябва да е по тази причина.
Думите на Сейбър бяха предшествани от отчаяно изсумтяване.
— Умно, Ник. Отговор, който не е отговор. — Той възстанови първоначалното положение на тялото си и взе чашата. — В някой от близките дни ние с теб трябва да проведем друг разговор. Ти растеш мой… ъъ… поверенико и ми хрумна, че не изпълнявам задълженията си към тебе. Струва ми се, че ще проявявам повече интерес към тебе за в бъдеще… повече интерес, отколкото съм имал в миналото.
Той стана, като преди това изля в гърлото си остатъците от рома. Гледайки надолу към озадаченото и малко слисано лице на Никол, той се усмихна сладко и каза:
— Това ще ти хареса, сигурен съм! — После бавно излезе от стаята.
Никол гледа след него няколко секунди. Какво, по дяволите, имаше предвид той с това? Тя въздъхна и се зае отново със списъка на товарите, но установи, че й беше невъзможно да се съсредоточи. Можеше да се закълне, че до преди тази сутрин, Сейбър едва забелязваше съществуването на каютния си прислужник. Какво ли се криеше зад странното му настроение?
Не й харесваше и начина, по който очите му шареха по тялото й. Той рядко я поглеждаше преди. Но днес в очите му имаше оценка или поне така й се струваше. Беше ли се досетил?
Вероятно, заключи тя, той беше просто отегчен и се забавляваше като я дразнеше. Ако знаеше или дори подозираше тя нямаше да седи до масата сега.
Работи старателно известно време. В стаята беше тихо. Единствените звуци бяха тихият плясък на вълните, които се разбиваха в корпуса на кораба и приятният шепот на вятъра, играещ си с платната.
„Ла Бел Гарс“ беше построен преди четири години според изискванията на Сейбър. Беше четиримачтова шхуна, дълга, ниска и доста тясна. Корабът представляваше заплаха от триста и деветнадесет тона, носеща двадесет и дванадесет паундови оръдия с по две дълги, осемнадесет милиметрови дула.