Стаята, в която работеше Никол явно беше офисът. Независимо от чудесния килим на пода и завесите от дамаска, които закриваха люковете, тежкото дъбово писалище в ъгъла, както и таблиците и картите, опасващи стената бяха доказателство за това. Масата на Никол беше откъм щирборда, а в средата на стаята имаше друга, излъскана до блясък маса с няколко тумбести, кожени столове, пъхнати под нея.
Звукът, причинен от отваряна на врата накара Никол рязко да вдигне глава.
— Благодаря на бога, че си ти, Алън — измърмори тя.
Настанявайки се на ръба на масата, където работеше тя той се засмя.
— Какво има, Ник? Капитанът пак ли те дразни?
Никол захвърли писалката и попита със сериозен тон:
— Алън, мислиш ли, че Сейбър знае, че съм жена?
Блясъкът в сините очи изчезна моментално. Загрижен той се поинтересува.
— Какво те кара да питаш? Казал ли е нещо?
Тя нетърпеливо повдигна рамо и смотолеви.
— За проклетия се държи дяволски странно, казвам ти! Тази сутрин надрънка куп глупости за това, че не сме се познавали и че се интересувал от мен.
Алън подсвирна тихичко. Намръщен, той замислено потърка брадичката си.
— Ммммм, това не ми харесва! Сейбър не е глупак и всеки, който те огледа внимателно би проникнал през дегизировката ти. Ник, това решава въпроса. Когато стигнем Ню Орлианс трябва да ми позволиш да се погрижа за тебе.
— О, Алън, не подхващай отново същата тема! Той не може да знае. Ако знаеше, можеш да бъдеш сигурен, че сега нямаше да седя тук.
— Не бъди толкова сигурна. В много отношения той прилича на котка и няма нищо против да си поиграе с малко мишле с кестенява главица. Говоря сериозно, Ник, щом стигнем до пристанището, този път слизаш с мен и аз ще се погрижа за всичко. Твърдо съм решил, Ник. Няма да продължаваш по този начин! Ако ме изиграеш, не ми оставяш никаква алтернатива, освен да кажа на Сейбър.
Смаяна Никол го погледна умоляващо. Но изражението му беше строго и излъчваше желязна непоколебимост.
— Ще го направя, Ник. Това приключва веднага, след като достигнем Ню Орлианс.
Тя мълчаливо го огледа. Любопитно беше, защо сега използваше ултимативната заплаха, защо сега си беше избрал да я използва. Разбира се, тя можеше да му отвърне със същото…
— Нима забравяш какво мога да разкажа на Сейбър… за тебе?
Лицето на Алън се смрази и за кратко в сините очи блесна грозен пламък.
— Заплашваш ли ме, Ник? Ще си позволя да те предупредя да не го правиш. Тичай при Сейбър щом ти харесва, но нищо не можеш да докажеш. От друга страна — продължи спокойно той, — можеш да си държиш устата затворена по отношение на подозренията си и да ме оставиш да се занимая с тебе, докато се окажеш на сигурно място в Англия. — После нежно добави: — Харесвам те, Никол, и ще направя така, че да пристигнеш при семейството си, където ще си в безопасност.
— Разбирам — хладно каза тя. — Боя се, че не ми е предоставен реален избор. Просто трябва да приема любезното ти предложение. Гласът й застърга при думата „любезно“ и Алън трепна от болка.
Той се протегна, улови ръката на Никол и я задържа в своята.
— Не го приемай по този начин, Ник. Ако го обмислиш, ще се убедиш, че съм прав. Сега това е единственото решение и много отдавна трябваше да настоявам да се осъществи. Не трябва да се тревожиш чак толкова, че ще плащам сметките ти — щастлив съм да го направя. Ако това не ти харесва можеш да си водиш сметки и да ми върнеш парите след като се оправиш със собствените си дела. — Той подмамващо я помоли: — Нека си останем приятели, Никол. От толкова дълго време сме заедно, че е невъзможно да се разделим с яд. Най-вече, защото ти мисля само доброто.
Неволна усмивка изви устните на Никол.
— О, дяволите да те вземат, Алън! От мене да мине. Уморих се да водя борба с теб, а и планът ти вероятно е най-мъдрото решение — призна тъжно тя. — Със сигурност нищо няма да изгубя от това. Но ще се разплатя с тебе — ще ти върна всяко пени.
Зад тях се чу дискретно покашляне. Обръщайки се Никол видя Сейбър, облегнат на вратата. Той ги наблюдаваше с кръстосани пред гърдите ръце. Тонът му беше язвителен, когато бавно изрече:
— Нещо не е наред с ръката на Ник, така ли?
Алън я пусна така бързо, като че ли се беше превърнал в горещ въглен. Изправи се веднага и измърмори:
— Ъъъ, Ник си мислеше, че му излиза цирей и аз просто проверих.
Сейбър промълви саркастично:
— О, станал си и доктор. Трябва да кажа на корабния хирург, че следващият път, когато се нуждае от помощник ти ще бъдеш щастлив да му асистираш. — После, оттласквайки се от вратата, той каза с леден тон: — На палубата имат нужда от теб, Балард. В случай, че не си забелязал, там кипи трескава дейност. Съгледахме друг кораб и мисля, че това, дявол го взел, е много по-важно от предполагаемия цирей на ръката на Ник. Освен това — добави той с кадифен глас, — Ник си е моя грижа — не твоя!